Ференц Молнар: Момчетата от улица „Пал“

— Слушам!

— Отговори на паролата!

— Слушам, господин поручик!

Той сви ръце на фуния и изписка с тънкото си гласче:

— Хахо, хей!

Всички се смъкнаха надолу и потеглиха към равнината. Скупчени насред площадката стояха останалите: Чонакош, Вайс, Кенде, Колнаи и още неколцина. Щом видяха Бока, всички застанаха мирно, защото той беше капитанът.

— Здравейте! — поздрави ги Бока.

От групата се обади Колнаи.

— Разрешете да доложа — започна той, — когато влязохме, вратата не беше залостена. Според устава, вратата трябва да е залостена отвътре.

Бока погледна строго свръзката си. Всички също погледнаха Немечек. Ръката на Немечек отново лежеше на гърдите му и тъкмо се канеше да се закълне, че не е оставил вратата отворена, когато се обади капитанът:

— Кой влезе последен?

Настъпи тишина. Никой не беше влязъл последен. Всички млъкнаха за момент. Лицето на Немечек просия и той каза:

— Последен влязохте вие, господин капитан.

— Аз ли? — попита Бока.

— Да.

Той се замисли малко.

— Прав си — каза сетне сериозно. — Забравих да залостя вратата. Господин поручик, запишете името ми в черната книга.

Думите се отнасяха за Гереб. Гереб извади от джоба си малко черно бележниче и написа с големи букви: „Янош Бока“. И за да знае за какво се отнася, добави до името „вратата“.

Това се хареса на момчетата. Бока беше справедлив. Това самонаказание беше чудесен пример за мъжество, за каквото не се говореше дори в часа по латински, когато разглеждаха великите личности. Ала и Бока беше човек и не беше лишен от човешките слабости. Наистина, той накара да го запишат, но се обърна към Колнаи, който беше доложил за отворената врата:

— А ти не дрънкай постоянно. Господин поручик, запишете Колнаи за доносничество.

Господин поручикът отново измъкна страшния бележник и записа Колнаи. А Немечек, който стоеше най-отзад, тропаше тихичко чардаш от радост, че този път не е записан в бележника. Трябва да знаете, че бележникът беше изпъстрен само с името на Немечек. Всеки за всичко караше да записват само неговото име. И съдът, който заседаваше всяка събота, съдеше винаги него. Така си беше, какво да се прави.

Той беше единственият редник.

Последва важно съвещание. След няколко минути всички знаеха голямата новина, че Фери Ач, главатарят на червеноризците, е дръзнал да проникне в сърцето на площадката, да се изкачи на средната крепост и да отнесе знамето. Ужасът беше всеобщ. Цялата дружина заобиколи Немечек, който прибавяше все по-нови и по-нови подробности към сензационната новина.

— А каза ли ти нещо?

— Разбира се! — надуваше се Немечек.

— Какво?

— Викна ми.

— Какво ти викна?

— Извика ми: „Не се ли страхуваш, Немечек?“ — Тук малкото русичко момче преглътна, защото почувствува, че не е казало истината. Нещо повече, беше послъгало. Казаното прозвуча така, сякаш той е бил много храбър и Фери Ач го е запитал: „Не се ли страхуваш, Немечек?“

— Ти не се ли уплаши?

— Не! Спрях пред крепостта. После той се смъкна отстрани и изчезна. Избяга.

Гереб извика:

— Не е вярно! Фери Ач още от никого не е бягал!

Бока изгледа Гереб.

— Виж ти! Как го защищаваш! — каза той.

— Казвам го само защото — смънка по-тихичко Гереб — не ми се вярва Фери Ач да се е уплашил от Немечек.

Всички се засмяха. Наистина това изглеждаше невероятно, Немечек стоеше смутен сред групата и свиваше рамене. После Бока застана в центъра:

— Трябва да направим нещо, момчета. За днес оповестихме избиране на председател. Ще изберем председател, но пълновластен председател, чиито заповеди трябва да се изпълняват безпрекословно. Възможно е от всичко това да излезе война и тогава ще имаме нужда от някого, който предварително да разработва плановете, като за истинска битка. Редник, ела! Мирно! Нарежи толкова хартийки, колкото души сме, и всеки да напише на листчето кого иска за председател. Листчетата ще съберем в една шапка и който получи най-много гласове, ще стане председател.

— Ура! — ревнаха всички в хор, а Чонакош лапна пръсти и свирна като някоя вършачка. Накъсаха листчета от тефтерчетата и Вайс извади молива си. Отзад двама души се препираха чия шапка ще бъде удостоена с голямата чест. Бяха Колнаи и Барабаш, които често се караха, и без малко не се сбиха. Колнаи каза, че шапката на Барабаш не е подходяща, защото е мазна. А Кенде твърдеше, че шапката на Колнаи е още по-мазна. Наложи се веднага да проверят коя е по-мазна. Двамата застъргаха с ножчета кожените околожки на шапките си. Но закъсняха. Челе предостави за общото дело своята хубава черна шапчица. Щом се отнасяше до хубава шапка, никой не можеше да съперничи на Челе.