Христо Пощаков - Ще останеш ли щастлив, Ференц Молнар?

Ева го изгледа неспокойно.

— Канех се да ти кажа нещо, но все отлагах — започна нерешително. — Аз също заминавам.

— Къде?!

— Споменах за дисертацията, но ти не ми обърна внимание. атмосферата на Венера и без това щеше да изчака края на почивката ни.

— Венера! Не е ли много далече? — промълви Ференц. — За колко?

— Една година. Шест месеца в път и почти толкова в орбитална станция. Все пак малка част от живота ми.

— Но голяма от моя. Не може ли да мине без тебе? — попита пресипнало.

— Невъзможно, ще проваля бъдещето си. Освен ако…

Той не я остави да се доизкаже. Впи устни в нейните, а цялото му същество излъчи протест и болка. Ева с мъка се освободи от прегръдката му.

— Ще ме смачкаш, глупчо! Толкова ли е трагично, нали ще се върна?

Почти забравеното чувство на самота стегна гърлото му.

— Кога заминаваш? — запита глупаво.

— Утре. Не ме изпращай, ще бъде по-леко за двама ни.

Ференц замълча, усети студ и потръпна. Солена пръска намокри бузата му.

— Да се прибираме — предложи тя, — съвсем се размекна!

От вълнолома се виждаше бялата фасада на техния хотел. Стори му се грозна и безлика…

— Ева! — извика Ференц и се събуди. — Къде си Ева!

Лицата, надвесени над него, излъчваха съчувствие.

— Кои сте вие? Къде съм?! — изкрещя ужасен.

— Спокойно, Ференц Молнар, не изпадайте в истерия! — изрече властно висок мъж със студен поглед. — Разполагаме с достатъчно време, за да ви обясним всичко. Сега просто се събуждате от сън.

Професор Лавренов огледа добре познатия посетител. Беше брадясал, с уморени, хлътнали в орбитите очи. По раменете му се спускаха сплъстени къдрици от невчесана коса, ръцете му забележимо трепереха.

— Не изглеждате нормално, Ференц. Какво става с вас?

— Нужно ли е да обяснявам?

— Разбира се.

— Прочетох последната ви статия. От нея научих, че в предишните ни разговори сте спестили доста подробности.

— Въпрос на преценка. Прочитането на статията не е причина за такъв външен вид.

— Каква изгодна демонстрация на недосетливост! Все още ли съм ваш пациент?

— Може би потенциален. Вие сте изписан като напълно възстановен.

— Нима наистина не сте наясно с причината за посещението ми?! — възкликна Ференц. — Моля ви, професоре! Върнете ми поне част от предишните сънища! За кратко време, ако не е възможно за повече!

Лицето му се сгърчи от мъка. Лавренов помисли за миг и произнесе отчетливо:

— Само при едно условие: ако завинаги се простите с обитателите на създадения от нас илюзорен свят. Съгласен ли сте, Ференц Молнар?

— Нима предлагате друг избор? — промълви измъченият човек.

Споменът за предишната раздяла бе избледнял, ала предстоеше нова, по-неприятна. Ференц се стараеше да не мисли за нея, но неволно наблюдаваше Ева, която се суетеше около масата. Угриженото й лице го караше да се чувствува неудобно, а угризенията на съвестта му го подтикнаха да се доближи до нея с намерение да я утеши.

— Преумори се, стига толкова — изрече нежно и я целуна. — Не заслужавам такова внимание.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не ми тежи, правя го за тебе! — отвърна с горчивина. — Друго ме измъчва: окончателно ли реши?

— Да — потвърди той, — не ми беше лесно.

— Макар да звучи мелодраматично, обичам те! Не желая да изчезнеш от живота ми!

— Вече дадох съгласие за участие в експедицията.

— Искаш главата ми да се пръсне! Не помисли ли за мене?

— Напразно ме обвиняваш. Разбери, ТЕ се нуждаят от моята помощ, от опита, придобит в лунната база!

— И ти реши да ме принесеш в жертва…

— Не можех да постъпя по друг начин!

Очите на Ева се замъглиха.

— Кога ще се върнеш? — попита с тъга.

— Ако не се случи нещо непредвидено, след петнайсет години. Пътят към звездите е дълъг.

— Няма какво да се случи. Само ще остарея, а ти ще останеш млад.

Тя се опита да се отдръпне от него, но Ференц не й позволи. Пръстите му инстинктивно погалиха косата й.

— Прости ми, не исках да причинявам болка! — прошепна. Помъчи се да изглежда весел и добави с престорен патос: — Да забравим за полета, остават три дни, които са наши! Защо не излезем навън, за да посрещнем гостите?

Този път идеята беше негова. Бяха наели същата хижа — с истински огън в камината, с разпилени по пода кожи и дъбова маса; с неподправен уют, станал свидетел на такъв знаменит рожден ден.

Те застанаха на прага й, потопиха се в шума на гората и се унесоха в спомени. Времето вибрираше в стръкчетата трева по поляната, пригласяше на вятъра и се разпадаше в мигове на очакване.