Христо Пощаков - Ще останеш ли щастлив, Ференц Молнар?

Сътрудникът свали каската от главата на журналиста. Той примига зашеметено и се втренчи в професора, който не бързаше да коментира невероятното преживяване.

— Усещам вашето нетърпение — най-после бе нарушена неприятната пауза. — Обяснението е просто: позволих да надникнете във вътрешния свят на Ференц. На ваше място не бих описал събитията, създадени от действията на апаратурата — те са твърде интимни. Но нека да продължим в кабинета.

Твърде замаян, журналистът го последва. Лавренов се настани зад бюрото си и погледна изпитателно.

— Започвайте! — подкани. — Не разполагаме с много време.

— Това запис ли беше?

— Не. Част от сегашния живот на Ференц. Бяхте в синхронна връзка с неговите изживявания.

— Мислех, че ще покажете…

— … Тяло без крайници, лишено от сетива? Какво щеше да донесе една неприятна гледка?

Хладният тон на професора отново смути журналиста.

— Нищо — призна той. — фактите са известни: експлозията в лунната база, спасените от него хора, жалките му останки, извадени от диспечерския пункт. Сега Ференц е герой, ала читателите се интересуват не как изглежда, а кога ще бъде изправен на крака.

— И това ще стане — уверено потвърди Лавренов. — В близко бъдеще копията на повредените му органи, ще се окажат на предназначените им места. За около две години ще го превърнем в нормален човешки индивид.

— Не съм напълно наясно с естеството на преживяното.

— Пациентът не можеше да остане без комуникация с външния свят, съществуваше опасност от атрофия на личността му. Споменах, че беше останал без сетива, а незабавната хирургическа интервенция бе невъзможна. В добавка към тежкото му състояние регистрирахме психически усложнения. Психотронната апаратура позволи да надникнем в мислите му, останахме потресени от мрачната безнадеждност, в която беше изпаднал. Личният му живот не е бил лек. Любимата жена го напуснала, по-късно синът му загинал при катастрофа. Малцината останали приятели постепенно се отдръпнали от него — хората инстинктивно отбягват неудачниците. Склонен към саможертва, но стеснителен по характер, Ференц не успял да попълни загубите с нови запознанства, а продължил съществуването си в сянката на спомените, докато стигнал до особен род отшелничество — диспечер в лунна база. За да го спасим, приложихме нов експериментален метод: свързахме психотронната апаратура с мощен компютър. Успяхме да превърнем най-съкровените му мечти в непрекъснат сън, възприеман като реалност. Програмите на компютъра се сменяха в зависимост от стадиите на състоянието му, това продължава и до сега. Ференц се нуждае от периодични дози щастие, напълно го е заслужил.

— Какво ще стане след завръщането му към нормален живот? — попита журналистът.

— Не вярвам да се случи нещо особено. Ще се пробуди от дълбок сън, чиито етапи са разработени от нас — отвърна гордо Лавренов. — Поредното изключително постижение на науката!

— Но той ще помни своите сънища! Спомените ще бъдат пресни и живи, реалността отново ще го смачка!

— Ще преценим — отсече професорът. — Програмите на компютъра ще продължават да се сменят, възможно е да унищожим следите на част от старите.

— Ще извършите престъпление! — почти извика журналистът. — Ференц е живо човешко същество!

— Нямам каква да добавя — каза Лавренов и отегчено протегна ръка на сбогуване.

Въпреки проявените емоции, журналистът устоя на обещанието си. След няколко дни професорът разпечата тънък плик с черновата на подготвения за публикуване материал. Той се свеждаше до кратко съобщение: Институтът по регенерация извършва всичко възможно за пълното възстановяване на Ференц Молнар. Следваха стегнати общи фрази, лишени от напрегнати подробности.

Огромната снага на океана, покрита с къдрави непослушни коси на млад старец, застрашително се надигаше, връхлиташе върху каменната основа на вълнолома и я разтърсваше. Насищаше вятъра със солени пръски и мирис на водорасли, изпускаше тежка въздишка и се отдръпваше с достойнство, за да повтори атаката си.

Древното упорство, създало живота и оформило континентите, будеше уважение. Облегнати на металното перило, те се вслушваха в могъщия ритъм, нарушаван от изплющяло платно на яхта и виковете на мургави хора, които дружелюбно им махаха.

— Всички се пръснаха — проговори с нескрита тъга Ференц. — Близнаците в Антарктида, Николай в Африка, останалите не пишат, не се обаждат. Непрекъснато мисля за тях!