Христо Пощаков - Дяволският кръг

— Викат те при шефа — уведоми го една сутрин косматия му надзирател. — Тръгвай с мене!

Той отключи вратата на помещението и го поведе по коридора. Скоро влязоха в добре обзаведен кабинет, в който се бе разположило друго, още по-грозно същество.

— Каспар Бартов, ако не се лъжа — изгрухтя голямата му уста, изпълнена с криви зъби. — Не мога да ви задържам повече.

— Нима вече съм заработил за обратния път?

— Глупости, точно обратното. Цели девет рандана не сте изпълнявал нормата си и средствата за издръжката ти са набъбнали като бременни дриги в ранна пролет. Сметката ти показва преразход от триста хиляди хванта. Като приспаднем двеста от кредитния ти диск, остават сто. Задлъжнял си сто хиляди хванта за разходи по храна и отопление, а ние повече не сме в състояние да държим такива немарливи работници. Ето защо решихме да те продадем на дългоухите от Прана. Не дават кой-знае какво, но донякъде ще останем доволни.

— Каква продажба, какви дългоухи? Вие не спазвате ли междупланетното право? — истерично попита Каспар. — Какво си въобразявате? Ще се оплача!

— Много интересно. По какъв начин и на кого? Може би на родилната си колба, ако имаш такава — разтегна бърните си шефът и в ъгълчетата им лъсна пяна. — Омитай го оттук и да приключваме — нареди на подчинения си.

Прана се оказа полудива планета, населена с различни племена, които воюваха помежду си. Поминакът им се състоеше в лов на местните тромави животни и използуване на робски труд в мините им. Аборигените се разбираха помежду си с насечен лай, а с дългите си уши и заострени муцуни, на които бе застинала карикатура на усмивка, наподобяваха изправено ходещи зли пудели.

Макар и по доста примитивен начин, робите разработваха богати рудни находища. Жегата в минните галерии беше ужасна, вентилацията почти липсваше. Въоръжените с лъчеви оръжия надзиратели размахваха бичове и ги стоварваха върху най-чувствителните части от телата на работещите, за да ги подтикват към по-усърдни действия. Нещастниците копаеха рудата с прости сечива, товареха я във вагонетки и после впрегнати в яремите си я изкарваха на повърхността. Отначало Каспар не искаше да повярва в подобна действителност, но опитът, получен на Крима му позволи донякъде да се адаптира. Пъстрото общество около него не се отличаваше от предишното, явно подходът към всички различни същества бе извършен по еднакъв сценарий.

След седмица работа, раните от ударите на камшиците по гърба му загноясаха и той усети, че силите му са на изчерпване.

— Няма ли кой да ми помогне? Защо по дяволите отидох в проклетия сервиз? — престенаха устните му след поредния побой.

— Повика ли ме или така ми се стори? — възникна дяволът в полутъмата на галерията. — Сигурно си ме повикал, защото се нуждаеш от помощ. И можеш да я получиш… при определенио условие.

— Какво искаш от мене? — попита измъчения човек.

— Да продадеш душата си. Ето ти договора, достатъчно е да поставиш срещу подписа си отпечатък от мръсен палец. Някога за целта са използували кръв, но след развитието на дактилоскопията, следата от тебе се смята за достатъчно автентична.

— Какво ще получа в замяна?

— Незабавното ти завръщане на Зета ІІ, заедно с непокътнатия ти кредитен диск. Освен това ще те върна назад във времето и няма да помниш нищо от преживяното. Ще ми се да повторя удоволствието, а после да го потретя и така нататък. Харесва ми като идея.

— За какви повторения говориш?

— Това са малки дяволски тайни. Нали искаш да се измъкнеш оттук? Не се бави, а поставяй палеца. Договорът е стандартен.

Робът не дочака свистенето на следващия удар на бича и бързо притисна с палеца си листа от жълтеникава материя, който се появи във въздуха. Дяволът се изхили злорадо и изчезна.

Каспар Бартов свали от главата си шапчицата за програмирани сънища и веднага се усети кисел. Имаше добра работа, приятели, с които да играе „скип“ или „куон“, както и познати от женски пол, запълващи ергенското му пространство. Притежаваше домакински робот и последен модел холовизор. Какво ли му липсваше през тази слънчева утрин?

Беше почивен ден, един от трите след изминалите четири работни и той му се струваше дълъг. Трябваше да помисли как да го изпълни със съдържание.

— Само тя ще ви развлича, ще ви кара да подтичвате, на зелената морава, без умора и с наслада, новата косачка за трева — пропя включеният холовизор и в пространството на екрана му се появи елегантна машинка със съвършен дизайн. — Купете ме сега, купете ме веднага, защото всяко удоволствие не се отлага — завърши рекламата женският хор от ангелски гласчета.