Христо Пощаков: Инвазия

Подобна идея изглеждаше прекалено фантастична, за да бъде вярна, ала четиримата се замислиха. Все пак беше възможна.

— Слушайте — впрегна Борис инженерната си мисъл. — Съгласни ли сте, че това нещо е направено от някого?

— Да — отвърнаха нестройно тримата.

— Следователно трябва да служи за нещо.

— Така е — пристигна общо съгласие.

— Точно затова сме събрали. Да разберем. Да стигнем до някакъв извод.

— Но не можем — констатира Юли след настъпилото всеобщо мълчание. — А защо ли толкова да се мъчим? Не е ли време да си поръчаме пиене?

Донякъде омърлушени, приятелите се съгласиха, че за момента едва ли би могло да се измисли нещо по-добро. След като чашите се появиха на масата, те се разбраха „да мислят по въпроса“.

Седмиците минаваха, тайната си оставаше. Но Борис инстинктивно чувстваше, че наоколо СТАВА нещо. Първото, което усети, бе че мониторът на компютъра му свети с променен цвят. „Трябва да се прегледам на очен лекар — беше защитната мисъл, която му мина през главата“. После постепенно свикна новата тоналност и този факт престана да му прави впечатление. Но един ден си даде сметка, че екранът по-рано бе четвъртит, а не със закръглени форми, сети се, че такива модели отдавна не се произвеждаха. Той се обади по телефона на Юли и сподели съмненията си.

— Винаги са били такива — отсече приятелят му. — Знаеш, че следя новостите, а това, което се е произвеждало досега ми е добре известно. Действително екран с прави ъгли вероятно би бил по-удобен за работа, но от друга страна…

Борис прекъсна връзката и си помисли, че може би с мозъка му нещо не е в ред. Тогава за пръв път забеляза тапета на стената — беше се покрил с къси и гъсти, нежни като коприна косъмчета. Той набра телефона на Виктор и отново изказа опасенията си.

— Ти да не си препил снощи? Старите типове гладки и релефни тапети не са на мода от преди двайсетина години. Не помниш ли, че тези, дето са в жилището ти, заедно ги купувахме, а после ти помогнах да ги поставим? Бяха от самозалепващите се, със самонагаждаща се кройка.

— Може и да съм забравил — измънка зашеметено Борис и прекъсна връзката. Сега вече се замисли сериозно върху положението, в което беше изпаднал. Дали не страдаше от силна склероза или може би от частична амнезия?

Загрижеността за собственото му състояние го накара да си направи пълни медицински изследвания.

— Радваш се на завидно здраве — успокои го личния му лекар. — На твоята възраст малцина могат да се похвалят с такова.

Въпреки уверенията на доктора, Борис продължаваше да се чувства вътрешно настръхнал. През тези дни изображението на компютърния екран беше станало обемно, а самият той в бездействие представляваше пуст, полуяйцевиден корпус, но според Юли, такъв тип холомонитор е бил въведен още преди да се родят. Когато изчезна поставката на телефона, а той самият също се превърна в малко по размер обемно гнездо с холографен образ, което можеше да се разнася навсякъде из жилището, Борис окончателно се убеди, че наистина СТАВА нещо! Или той беше полудял, или светът около него полудяваше. И нищо не можеше да направи. През този ден той дълго седя с очи вперени в тавана на стаята, който също му изглеждаше променен.

Един ден огледалото в банята сякаш се изпари, а на негово място се появи обемният отражател. Борис се взря в лицето си и с ужас установи, че гледа към някакво съвсем непознато същество с огромни очи и две дупки вместо нос, което само при голяма доза фантазия можеше да мине за човек. Той изхвръкна от малкото помещение, влезе в хола и се хвърли към гнездото на холофона, после някак си привично, извика на цифрите на номера на глас. Едва после се сети, че клавиатурата за набиране на друг абонат отдавна беше изчезнала. Сякаш инстинктивно бе постъпил съвсем правилно и беше доста учуден на себе си. След мелодичния звук се свърза с приятеля си и доста ужасен му съобщи факта на новото си откритие.

— Няма ли да престанеш с твоите глупости — изхили му се обемния образ на този, който трябваше да бъде Петър, после присмехулно показа раздвоения си език. — Не разбираш ли, всичко си е така, както трябва да бъде, останалото се намира в твоите фантазии. Предлагам ти утре да се видим в криба и да ударим по няколко митилаки. Сещаш ли се, ще има и голям повод? Вече се уговорих с Юли и Виктор. Ще дойдеш ли?

— Да — отвърна отпаднало Борис и прекъсна връзката.

Най-странното бе, че разбираше за какво става дума. „Криб“ се асоцираше с бар, а „митилак“ с водка. Изглежда беше настъпило времето да се предаде.