Христо Пощаков - Иван и изродите

Той не приличаше на нормален турист. Носеше син костюм, бяла риза и връзка, а краката му бяха обути в мокасини от мека кожа. Тънките им подметки не възпрепятствуваха действието на камъните по пътеката и предизвикваха неприятни усещания. Но след като таксито го бе оставило до станцията на лифта и бе побързал да се шмугне между дърветата по склона, те слабо го интересуваха. Единствената му цел беше да се усамоти по възможно най-добрия начин. Денят не беше почивен, сезонът на гъбите бе преминал, лифтът не работеше поради липса на достатъчен брой пътници и всяка измината стъпка навътре в гората увеличаваше шансовете му за избягване на среща с някой жив придставител от рода „хомо сапиенс“.

Иван бягаше от цивилизацията и търсеше утеха в лоното на природата. Само преди петдесет минути, той се бе надигнал от бюрото си с вид на лошо платен държавен служител, след това бе бръкнал в джоба си, за да извади тъничката пачка банкноти с току-що получената заплата. Беше последвал кратък размисъл, примесен с чувство на ужас, и бе изхвърчал от стаята, съпроводен от смаяните погледи на колегите. Спомни си, че след като се озова на улицата, спря първото свободно такси и погледна часовника си — показваше два без десет следобед.

Докато се катереше по пътеката, отпуснатите му, леко затлъстели гърди ритмично се подрусваха, кръглите му бузи се зачервяваха и по широкото му, сбръчкано от несгоди чело избликваха първите капчици пот. „Дишай, дишай, не мисли!“ — напътстваше го свободната му воля и завладян от дивия й устрем, продължаваше да драпа нагоре. Но разумът отказваше да се съгласи с нея, в главата му продължаваха да се въртят сметката за тока, празната бутилка за газ, наемът за жилището, предстоящата абитуриентска вечер на дъщеря му, връщането на няколко заема и какво ли не още? Сети се — повредената пералня. „Некадърник! — звучеше в мозъка му констатацията на собствената му жена. — Хората станаха милионери, улиците гъмжат от скъпи коли, а ти, нещастник такъв, какво направи? Защо не подхвана някакъв доходен бизнес?“

И Иван бягаше. От нея, от себе си, от семейното гнездо, от службата и от немотията. Бягаше и не искаше да вижда никакъв представител на човешкия род. Дишането му стана хрипливо, лицето му доби цвят на домат, но стиснал зъби, изкачваше своята голгота.

След около час разбра, че наоколо става нещо нередно. Клоните на дърветата не помръдваха, гората бе необичайно смълчана, сякаш очакваше нещо да стане. И то не се забави. Блясна светкавица, небето се смрачи, тътен раздра туристическите дебри. Закапаха едри капки, притъмня още повече и от небесната твърд се изсипа пороен дъжд, като капак на всички останали гадости.

Измокрен от глава до пети, той намали темпото и започна да се оглежда за някакво укритие. Сети се за горната станция на лифта и за ресторанта до нея, прецени, че сигурно са наблизо. Настроението му се променяше заедно с жвакащите звуци, които идваха от обувките му. Вече съжаляваше за необмисления порив, предназначен да осигури частица осъзната самота всред природата, а тя се подигра с него и чувствата му.

„Пътеката трябва да води нанякъде — надделя прагматизмът в душата му. — Всички пътеки стигат до нещо, снабдено с покрив.“ Логиката на разсъждението се потвърди, след като стигна до някакво било. Пред него просветна просека, в края й се забелязваха няколко бели постройки. Иван се затича към тях, мина покрай огромно дърво, излезе на свободно пространство, обрасло с гъста трева, спасението изглеждаше близко… и небето сякаш се стовари върху главата му. Ослепял и оглушал, той се строполи върху зеления килим на тревата.

Когато дойде в съзнание, първо разбра, че е жив, а малко след това, че не е съвсем сам. Зад гърба му се извисяваше овъгления труп на грамадно дърво, дъждът беше престанал и докато зъбите му тракаха от студ, успя да различи около себе си няколко изрода. Бяха особени, едни такива полупрозрачни, с изпосталял вид и някак си разноцветни. Полюшваха се като прострени чаршафи на вятър.

Иван се ощипа, но те не изчезнаха. Двама от тях, най-ниските, загърчиха покритите си с брадавици лица. Ококорените им кръгли очи, лишени от клепачи, се пулеха срещу него.

— Я марш оттука! — полууплашено, полугневно извика той. — Само вие ми липсвахте!

Подканата не им направи впечатление, но все пак престанаха да се полюляват и го загледаха втренчено. Стори му се, че трима от тях леко примляснаха.