Христо Пощаков - Иван и изродите

„Всъщност изродите са свързани с човечеството и сигурно съществуват, откакто то съществува — разсъждаваше той по пътя. — Липсата на щастие кара хората да се стремят да го придобият. Изродите се хранят с него, слабите индивиди не издържат и изродите им пролиняват, а силните го постигат и има и за тях, и за нещастните изчадия. Нещо като естествен подбор, свързан в екологичен цикъл, необходим за човешкото развитие. Лошото е, че между самите изроди не съществува разбирателство, но и в природата е така. Нито хиената се разбира с лешояда, нито вълкът с чакала, а светът има нужда от прочистване на загнила материя и паднал дух.“

Към осем часа вечерта Иван се прибра в къщи. Жена му и дъщеря му го чакаха с празни погледи, в които все пак просветваше загриженост. Холът на наетия под наем апартамент бе препълнен с изпусталели изроди, които вяло се полюляваха.

— Пил си — заяде се жена му. — Само да видиш пари и ето го резултатът.

— Не се заяждай, каня ви на ресторант.

— Какво? — изненадано възкликна тя. — Вече сме вечеряли. А наемът, тока, газта?

— Ще почакат.

— Токът няма да чака, ще ни изключат.

— Тогава ще му мислим.

— Иване!

— Никакво Иване. Тръгвате и толкова.

Слабата женица го изгледа като извънземен и неочаквано се съгласи.

— Какво да облека? — внезапно смени тона тя.

— Най-хубавото. Ще има преразпределение на изродите. Тези тук няма да ги оставя гладни.

— Какви ги приказваш?

— Приказвам си, не ми обръщай внимание.

Ресторантът беше от скъпите. Ако не си се хранил с месеци както трябва, два пъти вечеря няма да навреди. Още с влизането Иван прогони местните дебели изроди, после настани своите. Докато правеше поръчката, те се нахвърлиха върху няколко гешефтари, двама шефове на групировки, чуждестранен милионер и трима богати търговци, които вечеряха с жените си. Наистина ореолите им биеха на фалшиво злато, но ставаха за ядене. За разлика от техните, след като се прибраха в къщи. Иван установи, че собственото му домочадие е придобило истински златен оттенък. Изродите му вече не се развяваха като чаршафи, изглеждаха надебелели и в оцъклените им очи се забелязваше израз на удивление и почит. В атмосферата на наетия апартамент витаеше щастие.

На следващия ден Иван се завърна в работната си стая и нищо не се случи. Той се наведе над бюрото си, извади преписките и реши, че е дошло време за преразпределение на служебните изроди. Толкова на шефа, толкова на директора, малко повече за клюкарката от съседното бюро, още повече за С., известен като основен доносчик, по-малко за чистачките, още по-малко за миловидната Е., която все не успяваше да си намери свесен приятел, и така нататък.

Служебните изроди бързо свикнаха да се подчиняват, спряха да се нападат един друг, престанаха да се хапят и да си изяждат ушите, изобщо свикнаха с новия ред. За тях Иван се превърна в неоспорим авторитет — властен и справедлив, готово да помогне на всеки от тях.

Скоро го повишиха в длъжност. Началниците интуитивно усещаха, че в него има нещо особено, с което трябва да се съобразяват. Самият той знаеше, че да се справиш с всички изроди на света е невъзможно, но поне със стотината в собствената му служба бе в състояние. След време жена му наддаде на тегло и се разхубави, а дъщеря му се ожени. Ще не ще, Иван трябваше да поеме контрола над новопоявилите се роднински изроди. Ще признаем, че той успешно се справи с тази задача, без да пренебрегваме факта за тяхното непрекъснато размножаване. Да, скъпи читателю, изродите са полезни, но никога няма да свършат!

© 1994 Христо Пощаков

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/1068)

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47