Христо Пощаков - Иван и изродите

— Какво сте се облещили?! — попита без да получи отговор и гневът го обхвана. Хвърли се към най-близкия изрод и се опита да го ритне. Кракът му премина през тялото на грозното същество, обувката му политна по посока на ритника, прободе друг изрод, разля малко вода и тупна на десетина метра. Иван я настигна, обу я и събу другата, за да излее водата от нея. Докато я обуваше, изродите втренчено наблюдаваха действията му.

— Вървете по дяволите! — изрева и се насочи към ресторанта, но странните същества не тръгнаха да общуват с нечистивите изчадия, а го последваха.

„Останах жив, това е най-важното! — помисли той и се обърна да погледне поразеното от мълнията дърво. — Трябва да съм бил на петдесетина метра от него, затова оживях.“ След това се сети за неплатения наем, абитуриентската вечер на дъщеря му, тока, газта и предстоящата поправка на пералнята. „По-добре да бях пукнал!“ — каза си, ала във въздуха се разнесе мирис на скара. Коремът му се сви в неприятен спазъм, плътта замъгли разума и ускори хода му. „Човекът е слабо същество“ — констатира остатъкът от желанието му за уединение и се примири с предстоящата среща със себеподобните.

В камната на ресторанта гореше огън. Разпръснати из залата, няколко млади двойки търсеха ръцете си и водеха задушевни разговори. Останалото пространство бе пълно с изроди, които изглеждаха по-различно от тези, които го следваха. Бяха по-дебели, по-лъскави, не се развяваха като чаршафи на вятър и не бяха толкова ококорени. Представителен на вид келнер пореше насам-натам през телата им, но те не го удостояваха с внимание. Иван също премина през някои от тях и се настани на масата в близост до камината.

— Какво ще поръчате? — попита го човекът с бяла риза и черна папионка. — Пържоли, кебапчета, шишчета, със или без гарнитура? Нещо за пиене?

— Преди да поръчам, искам да попитам нещо. Как се оправяте с цялата тази пасмина?

— Каква пасмина? — стреснато изрече келнерът.

— Ами с всичките тези изроди, дето се мотаят между масите.

— Какви изроди? — запита съвсем изненадано мъжът в черно облекло и добави смутено: — Мокър сте, да не би да ви тресе? В планината настинката и високата температура бързо пристигат. Да ви донеса ли един аспирин?

— Няма нужда. Наистина ли не ги виждате? — недоумяващо изрече Иван. — Едни такива… никакви. Например ей този, най-дебелият. Видя, че го гледам и започна да се криви.

— Може би виждам нещо — смени физиономията си келнерът и бавно взе да отстъпва.

— Не съм направил поръчката, гладен съм.

— Няма проблеми, обаждам се по телефона и веднага идвам.

Той вече бе преполовил разстоянието до кухнята.

— И вие ли не виждате? — обърна се Иван към съседната маса, заета от явно влюбена двойка.

— Не му обръщай внимание, откачен е — прошепна миловидно девойче на приятеля си.

— Затваряй си устата! — внезапно се озъби седналия до нея набит младеж — Дошъл съм да си правя кефа, а не да ти слушам глупостите.

Иван се сви на масата си, обхванат от съмнения. Изглежда само той виждаше изродите, другите бяха слепи за тях. Но забеляза и още нещо, което го изуми. Около телата на младежите горяха разноцветни сияния, завършващи с с ореоли с цвят на злато. Един от дебелите изроди неочаквано се размърда, надигна се над главата на момичето и го захапа. Златният ореол се изниза в устата му, като изсмукан от прахосмукачка. Изродът примлясна няколко пъти и отново легна на пода. Ококорените му очи се замъглиха от блажена пелена.

— Писна ми! — нацупено каза момичето. — Дъжд, пържоли като подметка и откаченяци. Плащай и да си тръгваме!

— Почакай! — умолително произнесе момчето. — На чист въздух сме, не е чак толкова лошо!

— Изчезна ми настроението, повикай келнера!

Младежът се надигна с неохото и злобно изгледа Иван — една от причините за промяната в настроението на приятелката му.

„Не съм аз, а онзи, заспалия изрод — извика наум измокрения мъж. — Той й изяде златния ореол!“

Искаше да обясни и за изродите, и за аурата, но не му достигаше смелост.

Младежът се завърна с келнера и уреди сметката. Приятелката му стана и с недоволна физиономия се запъти към изхода. Партньорът й още веднъж изгледа злобно Иван и я последва. Вратата не се бе затворила зад тях, когато през нея се промъкнаха собствените му изроди.

„Защо досега са стояли навън?“ — запита се той.

Обяснението дойде бързо. Вътрешните изроди бързо заобиколиха новопристигналите, после най-дебелият легнал на пода се размърда, стана и с неочаквана бързина се спусна към един от новодошлите. Разтвори огромната си уста, щракна със зъби и му отхапа ухото. Между изродите настъпи суматоха. Петима от дебелите нападнаха влезлите тънки, които панически отстъпиха и побързаха да се изнижат през отвора над прага на входната врата.