Христо Пощаков - Иван и изродите

— Гадове! — възмути се Иван по адрес на дебелите и се обърна към келнера. — Умирам от глад — заяви твърдо и мъжът в черно и бяло едва не изпусна чиниите, които събираше от съседната маса. — Докога ще чакам поръчката, безобразие!

— По-добре ли се чувствате? — внимателно го попита келнерът.

— Няма да стане, докато не донесеш две големи водки със смесена салата и порция шишчета.

— Значи сте се оправили? И нищо не ви се привижда? Ще трябва пак да се обадя по телефона.

— Не ме интересува телефона ти. Донеси водките и салатата, после търси когото искаш!

— Веднага, господине! — обеща келнерът и се затича към кухнята. На входа й го очакваше едър готвач, който въртеше в ръце голям касапски нож.

— Какво? Продължава ли да откача? — попита той заплашително.

— Изглежда се е оправил. Нали ги знаеш тези, откаченяците? Имат си временни пристъпи. Докато отнеса водките, обади се и им кажи, че отказваме линейката. И без това заявиха, че до час не могат да пристигнат. И прибери този нож, недей да стряскаш останалите клиенти в салона. А ако дойде управителят?

Водките кацнаха на масата и Иван набързо ги ликвидира. След това бодна от салатата и се отдаде на наблюдения. Отвътре и отвън по тялото му се разливаше приятна топлина. Окаченото на облегалката на стола сако почти изсъхна.

Около главите на двойките в заведението искряха златни ореоли. От време на време някой от дебелите изроди подскачаше, хапваше по парченце от тях и отново застиваше на мястото си. През прозореца се виждаха собствените му — изглеждаха съвсем излиняли, замръзнали в плаха редица — просто да ги съжалиш. Продължаваха да се развяват и го чакаха.

Келнерът донесе шишчетата и Иван поръча още две водки. След това започна да се храни. Ядеше и премисляше, премисляше и ядеше. Между хапките не преставаше да хвърля поглед към съседните маси. Докато изяде шишчетата, същата участ постигна и ореолите на близката двойка. Гласовете им измениха интонацията си, накрая стигнаха до скандал. Девойката напусна ресторанта и сърдито тръшна вратата след себе си. Младежът хвърли пари на масата и се спусна да я догонва.

„Мамицата им изродска, какви ги правят! — помисли Иван. — Изяждат щастието на хората и никой не ги вижда!“

След четвъртата водка, той се запъти към тоалетната. Облекчи се, излезе от малкото сепаре и тръгна към умивалника. Неволите му бяха останали някъде далеч назад, изгубени сред алкохола в кръвта му. Лицето в огледалато срещу него изглеждаше подпухнало и безизразно, но над него… Над него се зараждаше малка и бледа аура, немощна като изстискан лимон, но на върха й светеха златисти отблясъци. А зад гърба му? Там се прокрадваше един от дебелите изроди, готов да изяде малкото, което бе сътворил.

— Марш оттука, гадина мръсна! — кресна Иван. — Собствените ми изроди умират от глад, а ти какво си въобразяваш, твар проклета?!

Запрати сапуна в грозната мутра, ала той премина през нея и се удари във вратата на тоалетната. Изродът неумолимо се приближаваше и дебелите му устни лакомо примлясваха.

„Трябва да има някакъв начин, трябва да има“ — простена душата на Иван и той, без да иска, се прекръсти.

Очите на изрода станаха двойни, субстанцията му се разтресе и отстъпи назад.

„Ааа, гадно нищожество, страх те е от Бога! — възкликна вътрешно почти изсъхналият човек и се сети, че до този момент атеистичното в него винаги бе преобладавало. — Сега ще прекръстя и тебе!“

Още не беше свършил с кръстния знак, когато изродът панически побягна.

„Хванах им цаката! — ликуваше Иван. — Ще ги гоня, когато си поискам.“

Излезе доволен от тоалетната и му се стори, че останалите изроди му правят път.

„Да пия ли още една, да не пия ли? — зададе въпрос собствената му съвест. — Няма да пия повече“ — реши накрая.

— Келнер, сметката! — прогърмя увереният му глас, доволен от факта, че дрехите му вече са изсъхнали.

Собствените му изроди го очакваха навън. Бледи и излинели, всичките се развяваха. Един от тях понечи да си хапне от зараждащият се ореол, но той го отстрани с уверен кръстен знак.

— Вървете след мене, няма да ви оставя гладни! Новите ми способности ще служат за доброто на хората — заяви твърдо.

Спускането по склона отне двойно по-малко време, но краката го заболяха. Около станцията на лифта чакаха няколко таксита. Иван влезе в едно от тях и остави вратата му отворена, за да се настанят изродите. Те се разположиха на задната седалка — до тези, притежание на шофьора. Изглежда, че последните бяха свикнали с непрекъснатите клиенти, така че не се стигна до разправии. За всеки случай, докато казваше адреса, Иван побърза да ги респектира.