Христо Пощаков: Най-страшният звяр

Заведението беше стандартно, от типа на тези, които се срещат край нулевите терминали или космодрумите, в която и да е точка на разумната вселена. На бар-плота стояха никелираните стойки за консумация на различни газови смеси, стерилизираните им дихателни мундщуци се подаваха от гнездата за консумация. За всеки обичаен посетител, изборът на продукти беше ясен, ала за всеки случай, номерата им бяха гравирани на поне десет междугалактически езика. Върху удобните високи столчета пред стойката на бара се бяха разположили четирима представители на човечеството. Трима от тях се познаваха, четвъртият току-що се бе присъединил към компанията им. Но общото между всички беше, че убиваха свободното между полетите си време.

— Миналата седмица имах жестоко премеждие — започна Ивашкевич, широкоплещест млад здравеняк, с не голям космически опит. — Бяхме се приземили на неизвестна планета, но с годна за дишане атмосфера и тъкмо излязохме да се поразтъпчем, когато бяхме нападнати от някакви невъобразимо гадни зверове. Приличаха на смесица от хамелеон, рогата жаби и скорпион, а езиците им изхвърчаха на двайсетина метра, за да уловят плячката си. Устата им бяха толкова големи, че спокойно можеха налапат цял човек. Нападнаха ни, ние започнахме да ги избиваме и това продължи около половин час, но техните пълчища нахлуваха ли, нахлуваха. Накрая свършихме енергийните заряди на оръжията си и се принудихме да се върнем на кораба. Никога досега не бях виждал такива страшни и опасни гадини. Само като се сетя за тях, започва да ми се повръща.

— Това не е нищо. Най-страшните животни се намират на Крипта — заяви авторитетно капитан Фуримото и всмукна с мундщука си опияняваш газ № 8. — Ако не бяхме убили едно от тях, то щеше да глътне транспортната ни капсула.

— Лъжеш — обвини го Брадли, колегата му от секция „Д“, която се занимаваше само с изследване на газови гиганти. — Гледал съм записи от планетата, такова животно няма.

— Аз съм представител на хората на честа — изпъчи гордо японецът атлетичното си тяло и заяви: — А те казват винаги истината.

— Какво толкова му беше страшното? — запита наивно Ивашкевич и леко изтупа несъществуваща прашинка от белоснежното си униформено облекло. — Барман, смени ми бутилката с № 6 — провикна се той към антропоида от Ривония, който чевръсто обслужваше клиентите с четирите си ръце, но действията му едва ли правеха впечатление на клиентите, тъй като ривонците отдавна бяха станали неотменим атрибут на всяко подобно галактическо заведение.

Фуримото изглеждаше дълбоко възмутен от зададения въпрос, но след като превключи тръбичката на мундщука си към вентила на газ № 5 и вдъхна дълбоко, по лицето му се изписа израз на известно снизхождение. Изглежда че промененото му душевно състояние го накара да благоволи да отговори с нов въпрос:

— Виждал ли си някога гигантоциплекс? Слушай внимателно новобранец, това е НАЙ-ОТВРАТИТЕЛНОТО СЪЩЕСТВО в галактиката. Тежи стотина тона, изяжда всичко по пътя си, мирише отвратително, оригва се на всеки пет стъпки, а звукът от това действие е като гръм след падане на мълния. Има мозък колкото карфица и когато няма какво повече да яде, напада себеподобните си. Затова на планетата бяха останали само стотина озверели от глад екземпляра. Няма смисъл да добавям, че бронята на тези огромни зверове се състои от нещо като керамични плочки, пред които дори лазерното оръжие е безсилно, да не говорим, че зъбите им приличат на стоманени стълбове.

— Как тогава се справихте с него? — обади се седналият на края на бара непознат мургав човек, чиято раса бе невъзможна за определяне.

— Убихме го с коремна бомба — отвърна стройният капитан. — Представляваше малко термоядрено устройство, което тъпото животно изгълта. С две думи очистихме вселената една много голяма гадина.

— А радиацията? Взривната вълна? Топлинният удар?

— Елементарни въпроси. Когато видяхме гълтането на бомбата, ние естествено се скрихме в най-близката дълбока пещера. Освен това, костюмите ни бяха достатъчно защитени против всякакви облъчвания.

— Но не направихте запис и не може да го докажете — продължи да го дразни мургавият човек.

— Нямаше време, всичко стана много бързо — отвърна ядосано Фуримото.

— Не е кой знае каква работа — намеси се Брадли и кожата на лицето му промени цвета си. — Съвсем друго е да убиеш плазмена медуза, както ми се случи на Юпитер ІІІ.