Христо Пощаков: Най-страшният звяр

Представете си белезникава маса с размери на голям град, непрекъснато пронизвана от милиони електрически изпразвания, от която изскачат милиони пипала. Такава гадина само се чуди как да превърне всичко по пътя си в енергия, която после отива на вятъра, но сигурно й е нужна за нещо. Плазменото страшилище си плува в плътната атмосфера на гигантската планета и асимилира всичко срещнато по пътя си — от други медузи с размери на по-малки градове, буреносни облаци и градушки с размер на зърната колкото шест етажни жилищни сгради, до всички останали гадини, които се мотаят из отровено жълтата газова смес на небето, тъй като основното му занимание е да разлага материята на атоми. Особено обича да изяжда метеоритите, които често се откъсват от пръстените на Юпитер ІІІ и се врязват в атмосферата му. В сравнение с такова чудовище, твоите гигантоциплекси изглеждат като невинни създания, извадени от детски ясли. Ако това нещо изобщо е животно, никъде по света не съществува по-страшно от него.

— И как го убихте? — запита ехидно Фуримото.

— Нямаше да го сторим, ако не беше погълнало изследователския ни балон. Когато то се доближи до опасна за нас близост, ние се спасихме с аварийните капсули, които веднага се изстреляха към кораба, който ни очакваше на орбита. Огромната гадина унищожи цялото ни оборудване и желанието за мъст незабавно загоря в нас. Бордовият изкуствен интелект изчисли, че енергетичните възможности на медузата не превишават разлагането на сто хиляди тона маса.

Японецът развълнувано вдъхна глътка от „екзалтиращ газ №2“ и замълча.

— Какво стана по-нататък — подкани го мургавия човек, докато Ивашкевич скромно мълчеше.

— Убихме го, като използвахме собствената му лакомия — заяви лаконично Брадли и почеса русата си грива. — Отскочихме с кораба до най-близкия астероиден пояс, взехме на буксир една пет километра дълга скала, после я запокитихме от орбита право в центъра на медузата. Чудовището сигурно първо умря от щастие, после вероятно разбра, че хапката е прекалено голяма за него, но беше късно. Енергийната му система експлодира, взривът проби такава дупка в атмосферата на планетата, че сигурно е бил забелязан поне на разстояние от няколко светлинни години от системата на Юпитер ІІІ.

— Впечатляващо — осмели се да се обади Ивашкевич.

— Но и това сигурно не е документирано — намеси се непознатият мургав човек. — Искате ли да чуете една истинска история, в сравнение с която казаната бледнее. Чували ли сте за гълтача на планети? Мисля, че това е най-страшния звяр във вселената.

— Хайде де! — изсмя се Фуримото, който току-що беше вдъхнал от развеселяващ газ №7. — На нас ли тия номера?

— Когато фактите говорят, боговете мълчат — заяви съвсем сериозно непознатият, който досега бе дишал само успокоителен газ № 11. — Размина се само с унищожаването на няколко планетни системи, а можеше да е по-лошо.

— Не го вярвам, докато не го видя — отсече капитанът.

— Остави го да се доизкаже — ухили се Брадли.

— Отначало всичко се свеждаше до данни от регистрация — започна мургавият. — Няколко автоматични обсерватории от различни точки на космоса предадоха, че нещо огромно, периодично затъмнява звездите в даден сектор. А след като те отново възстановят яркостта си, се оказват лишени от планетни системи. Предназначението на нашата експедиция бе да изясни същността на този феномен. Излишно е да ви казвам, че докато установим природата му, едва отървахме кожите си. Космическият звяр се оказа невъобразимо огромна черна субстанция, която помиташе всяка планета по пътя си. Както се казва, Юпитер ІІІ би стигнал за малкия му зъб. Оказа се, че това чудовище не оставя нищо по пътя си. Изядените от него планети сигурно се превръщаха в неизвестни за нас фекалии, които изчезваха в други измерения — било във вакуума, било кой знае къде. Гадината просто ги изяждаше и толкова. След нея оставаше чисто пространство.

— И как го убихте? — попита Ивашкевич, който дори бе отворил уста от удивление.

— Никак не беше лесно. Дебнахме го няколко парсека, докато не го засякохме в околностите на синьо слънце-гигант. Още не знаехме дали ще можем да го убием, но бяхме длъжни да опитаме. Ако го бяхме оставили да върши пъкленото си дело, това невъобразимо огромно говедо лека-полека щеше да изяде всички планети в галактиката. Затова ние използвахме най-новите постановки на теоретичната физика и предизвикахме превръщането на синия гигант в свръхнова звезда — тъкмо, когато чудовището беше най-близо до нея. След това извършихме нулев преход, постояхме малко в нищото, докато се разнесе вихърът от свръхновата и после извършихме наблюдение от безопасно разстояние. Но колкото и да се взирахме, от чудовището нямаше и следа. Несъмнено го бяхме ликвидирали. И то несъмнено беше най-страшния звяр, съществувал някога във вселената.

Читать дальше