Христо Пощаков - Лошите бели хора

Пеленгаторът бездействуваше, базата бе замлъкнала, а видимостта беше отвратителна. Колинз свери курса, погледна висотомера и остави планшета с карта на местността върху коленете си. До него полковник Мортимър Джеймс напрегнато се взираше в редките пролуки на мъглата, през която надничаше отровната зеленина на джунглата — мрачна и потайна, извор на непрекъснати неприятности. Колинз долови тръпчивия й дъх, наситен с опасности, представи си смъртоносната точка с къдрава следа, устремена към него, и неволно потръпна. Като че ли отгатнал мислите му, хеликоптерът непривично подскочи, а кабината се разтърси от необичайно силини вибрации.

— Какво става? — извика полковникът.

— Тресе! — отвърна пилотът нервно и като сви устни, добави: — Нищо не разбирам, не прилича на попадение.

— Веднага се свържи с базата!

— Опитах, но няма връзка!

Мортимър изруга, после стреснато се втренчи в ръката си, която бе претърпяла странна метаморфоза. Изглеждаше месеста и неестествено голяма, приличаше на непознато страшно мекотело, готово да го вкопчи в пипалата си. Усети неконтролируем ужас и поиска да изкрещи, но от гърлото му излезе неясно боботене. Тялото му се вцепени, единствено очите му продължаваха да регестрират непонятните околни явления. Колинз се беше свлякъл на съседната седалка и едва показваше признаци на живот. Навън пулсираше белезникава желеобразна маса, лишена от светлосенки, която попиваше шума на двигателя. Изгубил управление, хеликаптерът наподобяваше полумъртва риба, подхвърляна от вълните на разгневен океан.

Необяснимите явления изчезнаха така внезапно, както бяха възникнали. Колинз изпъшка, мъчително се изправи и пое управлението на машината. Джеймс се размърда, изсумтя нещо нечленоразделно и дълго масажира слепоочията си. Мъглата беше изчезнала, в чистото пространство под тях се забелязваше обширно поле, набраздено от широки ивици обработена земя. В далечината се забелязваха участъци покрити с гъста растителност, чиито керемиден цвят будеше недоумение.

— Какво беше това? — най-сетне доби дар слово Колинз.

— Един дявол знае — отвърна полковникът, успял да преодолее страха и зашеметяването. — Добре, че свърши благополучно. Все пак, редно е да направим оглед.

Те се приземиха без произшествия — наоколо нямаше жива душа. Колинз се смъкна по стълбата и насочи вниманието си към витлата, а Мортимър счете за по-благоразумно да наблюдава действията му през отворената врата на кабината.

— Няма видими повреди — доложи слез малко пилотът.

— Тогава да излитаме!

Изящната машина леко се отдели от земята и над главите им увисна слънцето — неестествено огромно и червеникаво. Уредите работеха нормално, необичайните вибрации бяха изчезнали. Външната температура беше приятна, влажността на въздуха — ниска.

Измина около час.

— Не забелязвате ли нещо нередно, полковник? — попита Колинз.

— Отклонение от маршрута ли?

— Не, сър. Тревожи ме видът на околността и мълчанието на радиостанцията. Отдавна трябваше да пристигнем.

— Така е, не забелязвам и следи от ландшафта около базата.

— Горивото привършва, налага се принудително кацане.

Мортимър неспокойно поглади приклада на автомата, повдигна бинокъла и след кратко наблюдение издаде неопределено възклицание. Зад една от ивиците с непонятна растителност се показа заоблените колиби на туземно селище, почти слети с линията на хоризонта.

— Погледни! — нареди полковникът и подаде бинокъла на съседа си. — Гледай да стигнем дотам, но внимавай! Не знаем кой се е настанил в селото.

Хеликоптерът вдигна облаци прах и увисна над разораната нива, към която вече тичаха местните жители. Не носеха оръжия и Мортимър счете това за добър признак, но преди да скочи от машината, освободи по навик предпазителя на оръжието. Едва след като окончателно се убеди в липсата на опасност дадае знак на Колинз да се приземи.

Туземците изглеждаха смаяни, но бързо се окопитиха. Прозвуча непозната реч, засвяткаха любопитни погледи. Обзети от безпокойство, въоръжените бели хора закрачиха към близките колиби.

Мбота изчакваше приближаването на чужденците с присъщата си невъзмутимост. Винаги любознателният Годинго се беше лепнал за него, готов да коментира събитията. Тъмните му очи играеха от вълнение и нетърпеливо пристъпваше от крака на крак. Приказливата му уста не се стърпя да отбележи: