Христо Пощаков - Лошите бели хора

— От моя дядо съм чувал, че неговият е виждал много бели хора, но те били лоши.

Мбота го погледна изненадано.

— Лоши ли? Какво означава това?

Годинго изпадна в затруднение, спря да се движи и се замисли. Внезапно лъскавото му черно лице се озари от белоснежна усмивка.

— Сетих се! — заяви победоносно. — Да си лош означава да се държиш като всички гару̀-гару̀, които постепенно прехвърлихме на още по-другата земя, защото разкъсваха кравите ни. Ако не бяха лоши, нямаше да ги изгоним.

Доволен от обяснението, Годинго се изпъчи важно.

— Длъжни сме да посрещнем белите хора както подобава, после ще преценим какви са. Сигурно пристигат отдалече и се нуждаят от гостоприемство — отсече Мбота и плясна с могъщите си ръце.

Очаквала този знак, от близката колиба излезе млада девойка и с грациозна походка се отправи към непознаните. Върху дланите й лежеше поднос с изпечена питка, а под дясното й рамо се развяваше зелената лента на доброто намерение. Мбота и Годинго я последваха, ритуалът по посрещането започна. Белите туники на тримата красиво се развяваха от слабия ветрец.

— Смятам, че се представят добре — отбеляза Колинз.

— От тези черни маймуни може да се очаква всичко — процеди през зъби полковникът. — Дръж пръста на спусъка!

Почтително приведена, туземката поднесе питката. Мортимър не благоволи да я удостои с поглед, а се обърна към Мбота и Годинго:

— Хей, вие! Знаете ли пътя към база „Карлингтън“?

— Не разбираме!? — отвърнаха те на родния си език.

— Що за брътвежи, по дяволите!

Погледна към все още приведената туземка и в изблик на гняв бутна подноса от ръцете й. Питката се търкулна на земята, но това не му направи впечатление. В базата полковникът беше прочут с грубостта си.

— Не се държите джентълментски, сър — позволи си да направи забележка Колинз. — Намираме се на непознато място, а чернокожата е доста привлекателна.

— Млъкни, лейтенант! Плащат ми, за да водя война, не ми е до обноски. Искам да се приберем навреме, а тези маймуни ни бавят. Да се разходим из селото, дано някой разбира човешки език.

Без да обръщат внимание на смутените туземци, те се отправиха към колибите.

— Не уважиха посрещането — промърмори Годинго намръщено. — Лоши са!

— Може би ги обидихме с нещо? — рече Мбота с примирение. — Да тръгнем след тях, за да видим какво ще направят.

Мортимър застана пред скупчените колиби и извика:

— Има ли някой да ме разбира? Ще платя добре, ако ме заведете до база „Карлингтън“!

Една от рогозките на входовете пред него се размърда и пропусна хилав, немощен старец.

— Стар Масанга разбира — профъфли беззъбата му уста. — Научил език от мой дядо, а той от негов, живял на друга земя. Стар Масанга не знае какво база „Карлингтън“ и какво това „плати“.

Първоначалната радост на полковника се смени с недоумение.

— Възможно ли е туземците да не знаят за базата? — обърна се той към Колинз. — Войната се води навсякъде и почвата кипи под краката, а ние сме главна опора на местния режим. Защо полуумният старец се прави, че не познава парите?

— Вероятно хитрува, сър. Сигурно той и останалите поддържат връзка с бунтовниците.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Мортимър, после изгледа свирепо Масанга. — Слушай, старче! Ако до утре не намериш човек да ни заведе до базата, ще подпалим мръсните ви колиби. Война е!

— Война? Аз чувал за нея, било много отдавна. Мой дядо говори това много, много лошо нещо.

— Престани да дрънкаш, изчезвай!

Полковникът замахна да го удари и старецът изненадано отстъпи назад.

— Казвам ти, че са лоши! — настоя Годинго пред Мбота.

— Изчакай още малко. Понякога старият прави глупости, знам ли какво е рекъл на гостите? Нека да ги нахраним, може би вече са гладни.

— Какво имаме за храна, лейтенант? Ненормалното слънце залязва, време е за вечеря.

— В хеликоптера има консерви и шоколад, сър. Но ми се струва, че черните се канят да ни гощават. Запалили са огньове, нагряват плоски камъни.

— Я виж дали наоколо не се навърта някоя кокошка, консервите са ми втръснали. И бъди нащрек, не претърсихме дупките им.

Колинз тръгна между колибите, като надничаше през дървените огради на малките дворчета. Зад една от тях видя едра, подобна на пуйка птица, даде къс ред с автомата и прескочи да вземе лесната плячка, която все още конвулсивно потръпваше.

— Мбота! — извика разтреперен Годинго. — Той уби милия кроа-кроа! Те са много лоши!

Очите му се просълзиха, а едрото лице на вожда се вкамени. Туземците застинаха в очакване на неговите думи.