Христо Пощаков - Блатото

— Слушай, защо не пробваш на някаква друга стръв? — каза веднъж дангалакът, който ми ставаше все по-симпатичен. — Например на скакалец.

— Ха! Шаран и скакалец! Тази благородна риба обича да пасе, момче. Обича растителните храни. Но макар че вече пробвах да го примамя с кюспе — никакъв резултат.

— Какво ти пречи да опиташ?

Наистина, какво? Хванах един от онези зелените, с дебелите кореми и го нанизах на кукичката на една от въдиците. Нещастникът започна да плюе, никак не му харесваше. Щях да го съжаля, ако хората не бяха жестока работа. После го заметнах навътре, в дълбокото.

Не мина и минута, и нещо яко опъна дебелата корда. Докато се борех с гадината, за малко да си прежуля пръстите. Съвсем не се съпротивляваше като шаран, ала накрая успах да го измъкна с помощта на кепчето. Беше страшно парче, голямо и цялото черно. Не тежеше по-малко от шест килограма. Ударих го с камък по главата, за да го укротя и радостно започнах да разглеждам плячката си. Даниел също се надвеси до мен.

— Видя ли? Правилно ме послуша. Тези шарани сигурно кълват само на скакалец. Но виж на какво прилича това чудовище ! ЗАПОЧНА СЕ! — изкрещя той и се озърна страхливо. Господ да ни е на помощ! И вече няма нужда от моите статистически проучвания — добави унило. — Събитията ме изпревариха!

Вгледах се в улова си — шаранът наистина изглеждаше не както трябва. Вместо люспи притежаваше грапава кожа, също като при акулите. От устата му се подаваха остри зъби, а долните му коремни перки приличаха на изродени крачка. Погледнах го още веднъж и се оказах обхванат от чувство на гнусота. Бях близо до мисълта да го захвърля обратно в блатото, но мисълта за тавата, в която щеше да лежи, ме възпря. И крокодилите са грозни, ама казват, че имали вкусно месо. Ще го изям, мамка му, пък каквото ще да става.

Така и направих, дори поканих и Даниел на вечеря. И той горкият влачеше самотно съществуване като мен. А и мечтата на живота му — да направи важно научно откритие — беше пропаднала. Всички наоколо, вече бяха забелязали измененията, ала изглежда, че не им пукаше. А шараноподобното се оказа вкусно. Но след като изпратих новия си приятел до прага на входната си врата, неволно се замислих за предишните му прогнози.

Бяха изминали само няколко месеца, а нашият свят вече се преобразяваше с невероятни темпове, така, както Даниел го беше предсказал. Наистина нямаше нужда да се изчаква милиони години.

Мухите напълно изчезнаха, но на тяхно място се появиха други гадни създания. Бяха ярко-червени, с твърда обвивка, която почти не се размазваше, ако се настъпи с крак, да не говорим, че бяха станали съвсем нахални. Освен това, ужасно хапеха с роговите си челюсти, дори през ризите с дълъг ръкав и панталоните, който станаха задължителни и за двата човешки пола. Направо да те хване страх да стоиш на открито. Приличаха на някакви странни бръмбари с телескопични очи и дванайсетина крака. Но продължаваха да летят и да нападат всичко живо. Засега нямаха врагове и поради отровните си телесни течности, тези гадни гадини се размножаваха с бързи темпове. Нарекоха ги мухоиди.

Жабите също се изродиха и вече изобщо не приличаха на себе си. Телата им се покриха с рогова броня, а водата престана да ги интересува. Започнаха да снасят яйцата си в нещо като мрежички, които се образуваха от струйките, които бликаха от дванайсетте дупчици около клоаката им и веднага засъхваха в здрава нишка, после ги окачваха върху шиповете на дърветата, по които почти не се виждаха листа, за да се излюпят на вятър. Езиците на жабондоните, както ги назоваха, станаха още по-дълги и много по лепливи. Сега те се хранеха с мишкопагите (бивши мишки), които непредпазливо прехвръкваха от дупка на дупка.

Кокошките и бройлерите напълно изчезнаха от магазините. Тях просто вече ги нямаше. Замениха ги някакви странни твари — с гъста козина и дебела кожа, която трудно се одираше както в месокомбинатите, така и в домашни условия, но от опашките им вече се правеха сувенири. Една съседка ми каза, че опашка от кокондрид, поставена във вазата с цветни тръни, винаги носи щастие. А от улова на ненормалния шаран бяха минали само деветдесет и осем дена, съвсем ясно си спомням кога го улових, освен това отбелязах и датата върху стенния календар.

Свинете станаха дребни на ръст и се покриха със ситни пера, но крилете им служеха единствено да подскачат по-нависоко. Слава Богу, че появилите се свиноиди не можеха да хвърчат и все още служеха за храна на човечеството, докато кравите един ден просто спряха да се хранят и измряха поголовно. На тяхно место не се появи нищо и сега хората с умиление си спомнят за млякото, което някога пиеха. Козината на кучетата опада, лъскавата им кожа доби синкав оттенък и те тръгнаха на два крака. Може би поради тази причина, те станаха още по-умни — някой ми каза, че дори се опитвали да разговарят. Котките последваха примера им, но като че ли еволюцията им тръгна в обратна посока — оглупяха и престанаха да се галят. Естествено, че стопаните им ги изхвърлиха, което ги накара съвсем да подивеят. Дори не зная как ги нарекоха. Сега се скитат по полетата и правят конкуренция на жабодоните в улова им на мишкопаги, но понякога и те стават жертва на дългите жабодонски езици.