Христо Пощаков - Блатото

— А дали е точно така?

— Какво искате да кажете.

— Още през 1971 един учен доказа, че някои видове не са се променили милиони години, докато други напълно са изчезвали, за да бъдат заменени от съвсем нови и това е ставало в невероятно бързи срокове. Мухите и жабите са тези, които през доста дълги периоди са поддържали удивителна видова стабилност. Но именно сега, екологичната обстановка при тях се влошава. Причината не е само в намесата на човека, чрез неговите промишлени замърсители, има и други фактори.

— Няма ли да кажете, по дяволите, за какво става дума?

— За езиците на жабите. Напоследък стават по-дълги.

— И какво от това?

— Искат да улавят повече мухи, но резултатът е обратен. Мухите са намалели.

— Какво му е лошото? Те са вредни насекоми.

— Жабите също са намалели, но в замяна на това се променят . А това е лошо. Сигурно е защитна мутация, но кой знае? Станали са по-едри и сигурно снасят повече яйца, за да увеличат популацията си, ала мухите изглежда не ги догонват в това детеродно съревнование и накрая току-виж изчезнали. След като това стане, жабите щат не щат или ще трябва да сменят основната си храна, или и те да изчезнат, по-точно този вид, които сега наблюдавам. Бъдещото им препитание таи неизвестни, а засега обичайната им храна не показва признаци на приспособяване. Разбирате ли? Езиците на жабите стават все по-дълги, а количеството на мухите намалява в геометрична прогресия. Не е нормално, това може да доведе до екологична катастрофа. Дори до масово измиране на различни видове и до поява на нови. Жабите също са храна на щъркели и други животни. Такива екологични катастрофи вече са ставали, но засега няма обяснение за абсолютния им повод. Природата сякаш е отприщвала някакъв неизвестен генетичен механизъм и всичко се е променяло много бързо. Така са се сменяли ерите, а с тях и видовете. Не е ставало постепенно, както твърди Дарвин, а изведнъж. Така че той да има да взема. На природата сякаш й е омръзвало да гледа едни и същи животни и растения, махвала е с магическата си пръчка и ги е заменяла с нови. Все пак предполагам, че всичко това е имало първоначална причина, може би дребна на пръв поглед.

— Не ми стана много ясно.

— Получавал се е „ефектът на доминото“. Една плочка събаря всички останали, подредени вертикално след нея. Рязък екологичен срив, който е довеждал до изчезването на някои видове и появата на други, макар някои да са се запазвали. И това е ставало много бързо. Никой не е чакал милиони години, както твърди Дарвин.

Дангалакът отново записа нещо в тефтерчето си, след това продължи:

— Виждате ли? Пет минути, пет жаби и нито една муха! Впрочем и гълъбите вече не са наред. Част от перата им започнаха да се израждат в нещо като клечки. Наблюдавам ги от прозореца си и ми става тъжно. Стават все по-грозни.

— Сигурно се дължи на металургичният комбинат, който е в близост до града ни. Казват че изпуска във въздуха отровни оловни съединения.

— Не е само това. С всеки изминат ден тези птици стават все по-злобни. В поведението им се наблюдава съществена промяна.

— Гълъбите винаги се бият помежду си. За женска, за храна и кой знае за какво още — мъдро заключих аз.

— Да, но не по такъв зверски начин, както го правят напоследък. С кучетата и котките също настъпва промяна. С всеки изминал ден стават едни такива, особени…

— Петнайсетте минути свършиха — прекъснах излиянията му. — Шараните не чакат!

Той най-сетне се надигна. В изправено положение изглеждаше точно такъв, какъвто го бях предположил. Дълъг и мършав. Но очите му грееха с добротата на невинно теле.

— Да се запознаем — предложи дангалакът и протегна ръка. — Казвам се Даниел.

— Иван — изръмжах аз, не толкова недружелюбно.

— Ще ви помоля за нещо — измънка той. — Ако се видим още веднъж, не може ли да се сместим тук… някак си… и двамата. Вие ще си ловите шараните, а аз ще си броя жабите и мухите. Няма да бъде повече от няколко пъти.

— Хайде, от мен да мине — рекох и му стиснах ръката.

През остатъка от деня, шараните като че ли наистина бяха мутирали. Изобщо не кълвяха на качамак. Пробвах и на варено царевично зърно — нищо! В този злокобен ден, най-големият шаран се оказа аз.

През следващите дни разделях територията си с Даниел, който въпреки телешкия си поглед, изглежда притежаваше ината на магаре. Винаги си донесях водчица и на няколко пъти го почерпих. Ала с всеки изминал ден, физиономиите ни ставаха все по-мрачни. Неговите мухи определено изчезваха, а моите шарани ми бяха обявили бойкот.