Уилки Колинс: Жената в бяло

Да се промъкне подир мен и да ме докосне? Защо да не ме повика? Странно, меко казано.

— Мога ли да ви се, доверя? — попита тя — Вие няма да си помислите най-лошото за мен само защото ми се е случило премеждие? — Тя спря объркана, прехвърли чантата си от едната в другата ръка и въздъхна горчиво.

Самотата и безпомощността на жената ме трогнаха. Естественият инстинкт да й се притека на помощ и да я защитя надделя над разума, предпазливостта и житейската тактичност, които един по-възрастен, по-мъдър и по-хладнокръвен мъж би призовал на помощ при такива непредвидени обстоятелства.

— Може да ми се доверите, щом намеренията ви са чистосърдечни — отвърнах аз. — Ако ви е трудно да ми обясните странното си положение, няма защо да се връщате отново към темата. Нямам никакво право да диря от вас обяснения. Кажете как мога да ви помогна и ако е по силите ми, ще го направя.

— Вие сте много любезен и аз съм много, много благодарна, че ви срещнах. — При тези думи в треперливия й глас за първи път прозвуча нежността, присъща на жените; но никакви сълзи не блеснаха в големите й, замислени и изпитателни очи, които все още бяха втренчени в мен. — Досега съм била само веднъж в Лондон — продължи тя все по-бързо и по-бързо — и съвсем не познавам тази му част, която се простира нататък. Дали ще намеря кабриолет или някакъв файтон? Може би е много късно? Не зная. Ако бихте могли да ми посочите къде да намеря кабриолет и ако можете само да обещаете да не ми се бъркате и да ме оставите да се разделим, когато и както поискам — аз имам приятелка в Лондон, която с радост ще ме приеме. Обещавате ли?

Тя огледа тревожно пътя, прехвърли отново чантата си от едната в другата ръка, повтори думите: „Обещавате ли?“ — и ме изгледа продължително с умоляваща боязън и смут, които ме обезпокоиха.

Какво можех да сторя? Пред мен стоеше непознато същество, изцяло и безпомощно оставено на моята милост, и това същества бе една нещастна жена. Наблизо нямаше никакви къщи; никой не минаваше, за да се посъветвам; и нямаше никакво земно право, което да ми позволи да упражня контрол над нея, дори и да знаех как. Пиша тези редове, изпълнен с подозрение към самия себе си, тъй като сенките на последвалите събития затъмняват дори листа пред мен: и все пак, повтарям, какво можех да направя?

Но това, което сторих, бе да се опитам да спечеля време, като я разпитвам.

— Сигурна ли сте, че вашата приятелка в Лондон ще ви приеме в такъв късен час?

— Съвсем сигурна съм. Само кажете, че ще ме оставите да си тръгна, когато поискам — само кажете, че няма да ми попречите. Обещавате ли?

Повтаряйки тези думи за трети път, тя се приближи с нежност, внезапна и боязлива, сложи ръка на гърдите ми — тънка ръка, студена ръка (когато я отместих със своята) дори в такава знойна нощ. Не забравяйте, че бях млад; не забравяйте, че ръката, която ме докосна, бе женска.

— Обещавате ли?

— Да.

Една дума — малката, позната дума, която е на устните ни всеки час. Ах, боже! И сега, когато пиша, потрепервам. Обърнахме се към Лондон и тръгнахме заедно през първия спокоен час на новия ден — аз и тази жена, чието име, чийто характер, чиято история, чиито цели в живота и самото й присъствие редом с мен в този момент бяха неразгадаема мистерия. Беше като сън. Аз ли бях Уолтър Хартрайт? Това ли бе познатият спокоен път, по който хората се разхождаха в неделя за отмора? Наистина ли бях напуснал преди по-малко от час тихата, благоприлична, традиционно-домашна атмосфера на майчината ми къща? Бях твърде силно завладян от някакво неопределено чувство на самопорицание — и затова известно време не заговорих моята спътница. И отново нейният глас наруши тишината помежду ни.

— Искам да ви попитам, нещо — проговори тя. — Познавате ли много хора в Лондон?

— Да, доста много.

— Много знатни мъже? — В необичайния въпрос прозвуча ясно забележимо подозрение. Поколебах се, преди да отговоря.

— Някои — отвърнах аз след миг на мълчание.

— Много… — Тя спря и ме погледна проницателно в лицето — много баронети 2 2 Низша наследствена титла; пред името на баронета, както и пред името на рицаря, се слага титлата „сър“. — Б.пр. …

Твърде озадачен, за да отговоря, попитах я на свой ред:

— Защо се интересувате?

— Защото се надявам, заради мен самата, че има един баронет, когото не познавате.

— Ще ми кажете ли името му?

— Не мога… не смея… забравям се, когато го споменавам. — Тя говореше високо и почти ожесточено, вдигна свитата си на юмрук ръка във въздуха и я размаха разгорещено; после изведнъж се овладя отново и добави с глас, снижен до шепот: — Кажете ми кои от тях познавате?