Закрачих по криволичещия път през равнината, възхитен от божествения покой на пейзажа, и се любувах на нежната игра на светлината и сенките, които се редуваха по напуканата земя наоколо ми. През тази първа и най-красива част от нощната ми разходка умът ми възприемаше несъзнателно впечатленията, предизвикани от гледката; едва ли мислех за нещо определено — впрочем що се отнася до собствените ми усещания, трудно бих могъл да кажа, че въобще мислех.
Но когато излязох от равнината и свих по един страничен път, където нямаше какво толкоз да се гледа, мислите, естествено възникнали от предстоящата промяна в моите навици и задължения, постепенно привлякоха изцяло вниманието ми. И докато стигнах края на пътя, бях напълно погълнат от картините, които рисуваше въображението ми за Лимъридж Хаус, мистър Феърли и двете млади дами, чието обучение в изкуството на акварела трябваше тъй скоро да поема.
Междувременно бях стигнал мястото, където се срещаха четири пътя — пътят за Хамстед, по който се бях върнал, пътят за Финчли, пътят за Уест Енд и пътят, водещ до Лондон. Механично бях свърнал по последния от тях и вървях бавно по пустото шосе. Мисълта ми, спомням си, кръжеше лениво около това, как изглеждат младите госпожици, когато, в един миг, и последната капка кръв в тялото ми се смрази от докосването на нечия ръка, поставена леко и неочаквано на рамото ми. Обърнах се тутакси, а пръстите ми стиснаха по-здраво дръжката на бастуна.
Там, насред широкия, светъл прав път, като че ли в този миг изникнала от земята или паднала от небето, стоеше самотна жена, облечена от главата до петите в бели одежди. Когато застанах очи в очи с нея, печалното й лице ме гледаше изпитателно, а ръката й Сочеше към тъмния облак, надвесен над Лондон.
Тъй бях слисан от внезапността, с която това невероятно привидение се изправи пред мен в таз глуха доба на това пусто място, че не я попитах какво иска. Странната жена заговори първа.
— Това ли е пътят за Лондон? — попита тя.
При този необичаен въпрос, отправен към мен, аз я изгледах най-внимателно. Беше почти един часът. Единственото, което можах да различа ясно на лунната светлина, бе лицето й — безцветно, младо, твърде слабо и изострено около страните и брадичката, големи, тъжни очи, замислен, съсредоточен поглед, нервни, несигурни устни и светла коса с лек, кафеникавожълт оттенък. Нямаше нищо диво, нищо безсрамно в нейното държане; тя бе тиха и сдържана, малко тъжна и като че ли леко недоверчива; поведението й не бе като на дама, но в същото време това не беше поведение на жена от простолюдието. Гласът, колкото и малко да го бях чул, звучеше особено равно и механично, а изговорът й бе необичайно бърз. В ръката си държеше малка чанта; а облеклото й — шапката, шалът и роклята — цялото бяло, — доколкото можех да видя, не бе от най-фините или най-скъпите платове. Беше слаба и доста над среден ръст; походката и движенията й бяха далеч от всякаква екстравагантност. Това бе всичко, което успях да забележа у нея на слабата светлина и при озадачаващите и странни обстоятелства на нашата среща. Що за жена бе тя и как се бе озовала сама на пътя един час след полунощ, съвсем не можех да отгатна. Но поне бях сигурен, че и най-грубият представител на човешкия род не би изтълкувал превратно подбудата й да го заговори, макар и в този подозрително късен час, и то на тъй подозрително и самотно място.
— Чухте ли ме? — рече тя все така тихо и бързо, без ни най-малко раздразнение или нетърпеливост. — Попитах, дали това е пътят за Лондон?
— Да — отвърнах аз, — това е пътят: отива до Сейнт Джонс Уд и Риджънтс Парк. Трябва да ме извините, че не ви отговорих преди. Останах твърде слисан от неочакваната ви поява на пътя и дори сега не мога съвсем да си я обясня.
— Не ме подозирате в нищо лошо, нали? Не съм сторила нищо лошо. Случи ми се премеждие… Чувствувам се злочеста, останала тук сама, тъй късно. Защо предполагате, че съм сторила нещо лошо?
Тя говореше твърде настойчиво и възбудено и се отдръпна от мен на няколко крачки.
— Но моля ви, не смятайте, че въобще ми минава през ум да ви подозирам — казах аз: — Само желая да ви помогна, ако мога. Просто се учудих на появата ви на пътя, защото ми изглеждаше празен миг преди да ви видя.
Тя се извърна и посочи едно място от пресечката на лондонския път с пътя за Хампстед, където в живия плет зееше дупка.
— Чух, че идвате — рече тя, — и се скрих там, за да видя що за човек сте, преди да се осмеля да ви заговоря. Колебаех се и се страхувах, преди да минете покрай мен, а сетне бях принудена да се промъкна подир вас и да ви докосна.
Читать дальше