Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Взирам се надолу в обувките си и гледам как износената кожа се покрива с тънък слой пепел. Тук беше леглото, което делях със сестра си Прим. Ето там се намираше кухненската маса. Тухлите от комина, рухнал в овъглена купчина, подсказват къде е била останалата част от къщата. Как иначе мога да се ориентирам в това море от сивота?

От Окръг 12 не е останало почти нищо. Преди месец запалителните бомби на Капитола изтриха от лицето на земята къщите на бедните миньори от каменовъглените мини на Пласта, магазините в града, дори Сградата на справедливостта. Единственото място, което се спаси от изпепеляване, беше Градчето на победителите. Не знам точно защо. Навярно за да има някое прилично място, където да отсядат онези, принудени да идват тук по дела на Капитола. Някой и друг репортер. Комисия, оценяваща състоянието на въглищните мини. Взвод миротворци, които проверяват дали има завърнали се бегълци.

Но никой не се връща, освен мен. А и аз съм дошла за малко. Властите в Окръг 13 бяха против това пътуване. Гледаха на него като на твърде скъпо и безсмислено начинание, като се има предвид, че поне половин дузина невидими ховъркрафти кръжат в небето, за да ме пазят, и че посещението ми няма да донесе никакви нови сведения. И въпреки всичко трябваше да го видя. Толкова много, че поставих това като условие за сътрудничеството си в техните планове.

Накрая Плутарх Хевънсбий, главният гейм-мейкър, който беше организирал бунтовниците в Капитола, вдигна ръце.

— Нека да отиде. По-добре да изгубим един ден, отколкото още един месец. Може би една малка обиколка из Дванайсети е тъкмо онова, което й е нужно да се убеди, че сме на една и съща страна.

На една и съща страна. Болка пробожда лявото ми слепоочие и притискам ръка към него. Точно на мястото, където Джоана Мейсън ме удари с онова кълбо жица. Спомените се въртят като вихър в ума ми, докато се опитвам да отсея кое е вярно и кое — не. Каква поредица от събития ме доведе до тук, да стоя в развалините на своя град? Това е трудно, защото последиците от сътресението, което тя ми причини, не са отшумели напълно и мислите ми понякога все още се объркват. Освен това, от лекарствата, които ми дават, за да контролират болката и настроението ми, понякога ми се привиждат разни неща. Така предполагам. Все още не съм изцяло убедена, че съм имала халюцинации в нощта, когато подът на болничната ми стая се превърна в килим от извиващи се змии.

Използвам техника, която ми препоръча един лекар. Тръгвам от най-простите неща, за които знам, че са верни, и продължавам към по-сложните. Списъкът се завърта в главата ми…

Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Участвах в Игрите на глада. Избягах. Капитолът ме мрази. Пийта беше взет в плен. Смятат, че е мъртъв. Най-вероятно е мъртъв. Вероятно е най-добре да е мъртъв…

— Катнис. Да сляза ли? — Гласът на най-добрия ми приятел Гейл стига до мен през слушалките с микрофон, които бунтовниците настояха да нося. Той е в ховъркрафта над мен, следи ме внимателно и е готов да се спусне, ако нещо се обърка. Осъзнавам, че съм се навела, опирам лакти в коленете си и притискам главата си с ръце. Сигурно имам вид на човек, който всеки момент ще припадне. Това е недопустимо. Не и когато най-после започват да намаляват дозите на лекарствата ми.

Изправям се и отказвам предложението му с махване на ръка.

— Не, добре съм. — За доказателство си тръгвам от старата си къща и се насочвам към града. Гейл искаше да го пуснат в Дванайсети заедно с мен, но не настоя, когато отказах да ме придружи. Той разбира, че днес не искам със себе си никого. Дори него. Някои пътища човек трябва да извърви сам.

Лятото беше много горещо и сухо. Нямаше почти никакъв дъжд, който да разпилее купчините пепел, останали от нападението. Тук-там те се разместват, когато стъпвам по тях. Няма ветрец, който да ги разпръсне. Не откъсвам очи от онова, което си спомням като някогашния път, защото когато се приземих на Ливадата, не внимавах и стъпих право на един голям камък. Само че не беше камък — беше нечий череп. Той се претърколи няколко пъти и застана с лице нагоре. Дълго време не можех да откъсна поглед от зъбите — питах се чии ли са и си мислех как моите вероятно щяха да изглеждат по същия начин при подобни обстоятелства.

Придържам се към пътя по навик, но изборът е лош, защото той е пълен с останките на онези, опитали се да избягат. Някои са били изпепелени напълно. Но други, вероятно задушени от дима, са се спасили от най-ужасните пламъци и сега лежат, вонящи, в различни стадии на разлагане, леш, която ще бъде разкъсана от хранещите се с мърша животни, гъсто покрити с мухи. Аз ви убих , мисля си, докато минавам край купчина трупове. И теб. И теб.