Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

И веднага разбирам кой ми я е изпратил.

Президентът Сноу.

Когато започвам да се давя от миризмата, се отдръпвам назад и светкавично излизам. От колко време съм тук? От ден? От час? От съображения за сигурност бунтовниците претърсиха Градчето на победителите, преди да получа разрешение да дойда: провериха за експлозиви, подслушвателни устройства, всякакви необичайни неща. Но може би розата не им е направила впечатление. Само на мен.

Слизам долу, грабвам торбата от стола и я влача по пода, докато се сещам, че в нея има някой. Излизам на ливадата пред къщата и неистово размахвам ръце към ховъркрафта, докато Жълтурчето се мята в торбата. Смушквам го с лакът, но това само го разярява. От нищото се появява ховъркрафт и се спуска подвижна стълба. Стъпвам и силовото поле ме залепва към нея, докато ме вдигат на борда.

Гейл ми подава ръка.

— Добре ли си?

— Да — казвам, като бърша с ръкав потта от лицето си.

Иде ми да изкрещя: Оставил ми е роза! — но това едва ли е информация, която бих искала да споделя, докато отстрани ни наблюдава някой като Плутарх. Първо, защото ще прозвучи така, сякаш съм луда. Защото съм си го измислила, което е твърде възможно, или защото реагирам пресилено, а така ще си навлека завръщане към лекарствата и страната на сънищата, от която толкова дълго се мъча да се измъкна. Никой няма да разбере напълно — защо това не е само едно цвете, нито дори цветето на президента Сноу, а обещание за отмъщение — защото никой друг не седеше в кабинета с него, когато той ме заплаши преди Турнето на победата.

Тази снежнобяла роза, поставена на тоалетката ми, е изпратена лично за мен. Тя говори за недовършена работа. Тя нашепва: Мога да те намеря. Мога да стигна до теб. Може би те наблюдавам точно сега.

Дали отнякъде не се задават ховъркрафти на Капитола, за да ни свалят от небето? Докато пътуваме през Окръг 12, наблюдавам тревожно за някакви признаци за атака, но никой не ни преследва. След няколко минути чувам как Плутарх и пилотът разменят няколко думи — пилотът потвърждава, че въздушното пространство е чисто и започвам малко да се отпускам.

Гейл кимва към ловната ми торба, от която се носи вой:

— Сега разбирам защо искаше да се върнеш.

— Надявах се, че има шанс да го намеря. — Хвърлям торбата на седалката, откъдето противното създание започва да ръмжи ниско и гърлено. — О, я млъквай! — казвам на чантата и се отпускам на меката седалка до прозореца срещу нея.

Гейл сяда до мен:

— Много ли е зле там долу?

— По-зле не би могло да бъде — отговарям аз. Поглеждам го в очите и виждам отразена там собствената си скръб. Ръцете ни се намират взаимно и всеки се вкопчва здраво в една част от Окръг 12, която Сноу някак не е успял да унищожи. Седим мълчаливо през остатъка от пътуването до Окръг 13, което трае само четирийсет и пет минути. Около седмица път пеша. Бони и Туил, бегълките от Окръг 8, които срещнах в гората миналата зима, в крайна сметка не са били толкова далече от целта си. Очевидно обаче не са успели да стигнат. Когато попитах за тях в Тринайсети, никой не знаеше за кого говоря. Предполагам, че са загинали в гората.

От въздуха Окръг 13 има горе-долу толкова унил вид, колкото и 12. Разрушените сгради не димят, както ги показва Капитолът по телевизията, но над земята няма почти никакъв живот. През седемдесетте и пет години след Тъмните дни — когато според твърденията Окръг 13 е бил заличен по време на войната между Капитола и окръзите — почти цялото ново строителство е под земята. Тук вече имало много подземни съоръжения, изградени през вековете, за да служат или като тайно укритие за членовете на правителството по време на война, или като последно убежище за хората, ако животът на повърхността стане невъзможен. Най-важно за хората от Окръг 13 — той е бил центърът на програмата на Капитола за разработване на ядрено оръжие. През Тъмните дни бунтовниците от Окръг 13 със сила отнели контрола от властите, насочили ядрените си оръжия срещу Капитола, а после сключили сделка: щели да се престорят на мъртви, ако бъдат оставени на спокойствие. Капитолът имал друг ядрен арсенал далече на запад, но не можел да нападне Тринайсети безнаказано и се принудил да приеме предложената сделка. Капитолът унищожил видимите останки от окръга и ограничил всякакъв достъп до него отвън. Може би ръководителите на Капитола смятали, че без външна помощ Тринайсети ще изчезне от само себе си. На няколко пъти това почти се случило, но окръгът винаги успявал да се съвземе благодарение на стриктното разпределяне на ресурсите, строгата дисциплина и постоянната бдителност срещу по-нататъшни атаки от Капитола.