Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Вървя няколко крачки след Гейл и се мъча да се овладея, преди да бъда принудена да участвам в това, което със сигурност ще бъде поредният тежък разговор по въпроса за Сойката-присмехулка. Забавям се на вратата на Командването — високотехнологичната стая, служеща за съвещания и военни съвети, обзаведена с компютърни говорещи стени, електронни карти, показващи придвижването на войските в различните окръзи, и огромна правоъгълна маса с контролни табла, които не трябва да докосвам. Но никой не ме забелязва, защото всички са се събрали пред телевизионния екран в другия край на стаята, който излъчва програма от Капитола двайсет и четири часа в денонощието. Точно си мисля, че може би ще успея да се измъкна, когато Плутарх, чието едро тяло е препречило телевизора, ме забелязва и настойчиво ми маха да отида при тях. Неохотно пристъпвам напред и се опитвам да си представя какво толкова интересно може да има за мен. Винаги е едно и също. Военни кадри. Пропаганда. Повторения на кадрите с бомбардировките на Окръг 12. Многозначително изявление на президента Сноу. Затова е почти забавно да видя Цезар Фликърман, неизменният водещ на Игрите на глада, с гримираното му лице и искрящия костюм, готвещ се да проведе интервю. Докато камерата се отдръпва назад и виждам, че гостът му е Пийта.

От гърлото ми се откъсва звук. Същото съчетание между ахване и стон, което се получава, ако те потопят под вода и почва да те боли от липса на кислород. Изблъсквам всички настрани и заставам точно срещу него, с ръка, опряна върху екрана. Вглеждам се в очите му и търся някакъв признак на страдание, някакво отражение от мъчителните изтезания. Няма нищо. Пийта направо пращи от здраве. Кожата му е сияеща, безупречна, сякаш са го подложили на цялостна козметична процедура. Сдържан е и е сериозен. Този образ по нищо не прилича на изнемощялото, окървавено момче, което населява сънищата ми.

Цезар се настанява по-удобно в стола срещу Пийта и му отправя продължителен поглед:

— Е… Пийта… добре дошъл пак при нас.

Пийта се усмихва леко:

— Бас държа, че си смятал, че си взел последното си интервю от мен, Цезар.

— Признавам, така смятах — казва Цезар. — В нощта преди Юбилейните игри… е, кой е мислил, че някога ще те видим отново?

— Не беше част от плана ми, това е сигурно — казва Пийта намръщено.

Цезар се навежда леко към него:

— Мисля, че за всички ни беше ясно какъв е планът ти. Да се пожертваш на арената, за да могат Катнис Евърдийн и детето ви да оцелеят.

— Така беше. Ясно и просто. — Пръстите на Пийта проследяват шарките по тапицерията върху ръкохватката на креслото. — Но и други хора също имаха планове.

Да, и други хора имаха планове , казвам си аз. Дали Пийта се е досетил как бунтовниците са ни използвали като пионки? Как спасяването ми е било уредено още от началото? И накрая, как нашият ментор, Хеймич Абърнети, предаде и двама ни заради кауза, от която си даваше вид, че не се интересува?

В последвалата тишина, забелязвам бръчките, които са се образували между веждите на Пийта. Досетил се е или са му казали. Но Капитолът нито го е убил, нито го е наказал. За момента това надхвърля и най-безумните ми надежди. Попивам с очи целостта му, здравината на тялото и ума му. Тя тече през тялото ми като морфлинга, който ми даваха в болницата, за да притъпят болката от последните седмици.

— Защо не ни разкажеш за последната нощ на арената? — предлага Цезар. — Така ще ни помогнеш да изясним някои неща.

Пийта кимва, но не бърза да отговори.

— Онази последна нощ… да ви разкажа за последната нощ… ами, преди всичко, трябва да си представите какво беше усещането да си на арената. Все едно, че си насекомо, захлупено под стъклена купа, изпълнена с парещ въздух. И навсякъде около теб — джунгла… зелена, жива, тиктакаща. Огромен часовник, който с всяко тиктакане отнема по малко от живота ти. Всеки час обещава нов ужас. Трябва да си представиш, че през последните два дни са загинали шестнайсет души, някои от тях — докато са те защитавали. При скоростта, с която вървят нещата, последните осем ще са мъртви до сутринта. Освен един. Победителят. И планът ти е това да не си ти.

При спомена се обливам в пот. Ръката ми се плъзва надолу по екрана и увисва безжизнено отстрани до тялото ми. Пийта няма нужда от художническа четка, за да рисува образи от Игрите. Служи си с думите също толкова добре.

— Щом излезеш на арената, всичко друго остава много далече — продължава той. — Всички хора и неща, които си обичал, на които си държал, почти престават да съществуват. Розовото небе, чудовищата в джунглата и трибутите, които искат кръвта ти, се превръщат в твоя крайна реалност, единствената, която някога е имала значение. Колкото и да ти е неприятно, ще се наложи да убиеш някого, защото на арената имаш право само на едно желание. И то ти струва много скъпо.