Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Може би защото по обувките ми още е полепнала пепелта от родния ми окръг, но за първи път оказвам на хората от Тринайсети нещо, от което съм се въздържала досега: уважение. За това, че са останали живи въпреки всичко. Първите им години сигурно са били ужасни: свити в подземията, след като бомбите са превърнали града им в прах. С почти унищожено население, без съюзници, към които да могат да се обърнат за помощ. През изминалите седемдесет и пет години те са се научили да бъдат самостоятелни, превърнали са гражданите си в армия и са изградили ново общество без ничия помощ. Щяха да бъдат още по-силни, ако епидемията от шарка не е свела почти до нула раждаемостта и не е станала причина да изпитват толкова отчаяна нужда от нов генетичен фонд и нови граждани за разплод. Може би са войнствени, твърде склонни да действат по програма и донякъде лишени от чувство за хумор. Те са тук. И са готови да се изправят срещу Капитола.

— И все пак доста време им отне да се покажат.

— Не е било лесно. Трябвало е да изградят бунтовническа база в Капитола, да организират някаква съпротива в окръзите — казва той. — После са имали нужда от някой, който да задвижи цялата схема. Имали са нужда от теб.

— Имаха нужда и от Пийта, но изглежда забравиха — казвам аз.

Гейл придобива мрачен вид.

— Може би Пийта нанесе голяма вреда тази вечер. Повечето бунтовници, разбира се, веднага ще пренебрегнат това, което каза. Но има окръзи, в които съпротивата е по-слаба. Примирието очевидно е идея на президента Сноу. Но от устата на Пийта звучи толкова разумно.

Страхувам се от отговора на Гейл, но въпреки това питам:

— Защо го каза, според теб?

— Възможно е да са го изтезавали. Или да са го убедили. Сигурно е сключил някаква сделка, за да те предпази. Съгласил се е да предложи идеята за примирието, ако Сноу му позволи да те представи като едно объркано бременно момиче, което не е имало представа какво става, когато е било заловено от бунтовниците. По този начин, ако окръзите загубят, все още има шанс да проявят снизходителност към теб. Ако си изиграеш ролята правилно. — Сигурно още изглеждам озадачена, защото Гейл изрича следващата реплика много бавно: — Катнис… той все още се опитва да те спаси.

Да ме спаси? И тогава разбирам. Игрите все още продължават. Напуснахме арената, но тъй като Пийта и аз не загинахме, последното му желание да запази живота ми още е в сила. Иска да ме скрие на сигурно място, да бъда в безопасност, затворена, докато войната приключи. Тогава никоя от двете страни всъщност няма да има причина да ме убие. А Пийта? Ако бунтовниците спечелят, това ще бъде катастрофално за него. Ако победи Капитолът… кой знае? Може би ще оставят и двама ни живи — ако аз си изиграя ролята правилно — за да гледаме как Игрите продължават…

През ума ми пробягват образи: копието, което пронизва тялото на Ру на арената, Гейл, увиснал безжизнено на стълба за бичуване, осеяната с трупове пустош на родния ми окръг. И за какво? За какво? Докато кръвта ми се сгорещява, си спомням и други неща. Как за пръв път зърнах бунта в Окръг 8. Победителите, хванати за ръце в нощта преди Юбилейните игри. И как съвсем не беше случайност, че изстрелях онази стрела в силовото поле на арената. И колко силно исках да я забия в сърцето на врага си.

Скачам, при което събарям кутия със стотици моливи и те се пръсват по пода.

— Какво става? — пита Гейл.

— Не може да има примирие. — Навеждам се и се мъча да прибера пръчиците тъмносив графит обратно в кутията. — Няма връщане назад.

— Знам. — Гейл взема шепа моливи и ги подрежда на пода в съвършено правилна фигура.

— Каквато и причина да е имал Пийта да каже онези неща, той греши. — Глупавите моливи не искат да се приберат в кутията и ядосана счупвам няколко.

— Знам. Дай ми ги. Не ги чупи. — Той издърпва кутията от ръцете ми и с бързи, точни движения прибира моливите в нея.

— Той не знае какво са направили с Дванайсети окръг. Ако можеше да види какво има сега там…

— Катнис, не споря. Ако можех да натисна едно копче и да убия всички хора, които работят за Капитола, щях да го направя. Без колебание. — Той слага последния молив в кутията и затваря капака. — Въпросът е, какво ще направиш ти?

Оказва се, че въпросът, който ме разяжда от толкова време, винаги е имал само един възможен отговор. Но ми беше нужна безумната постъпка на Пийта, за да се сетя какъв е.

Какво ще направя аз?

Поемам си дълбоко въздух. Повдигам леко ръце — сякаш си спомням черно-белите криле, които ми подари Цина — а после ги отпускам край тялото си.