Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

— Аз всъщност… Не разбрах това… — казва Цезар.

— Не можем да се бием помежду си, Цезар — обяснява Пийта. — Няма да останат достатъчно хора, за да продължим да съществуваме. Ако всички не сложат оръжие — при това много скоро — така или иначе ще е свършено.

— Значи… призоваваш за примирие? — пита Цезар.

— Да. Призовавам за примирие — казва Пийта уморено. — Сега защо не помолим пазачите да ме върнат в стаята ми, за да мога да построя още стотина къщички от карти?

Цезар се обръща към камерата:

— Добре. Мисля, че това обобщава нещата. Така че да се върнем към редовната си програма.

Предаването завършва с музика, а после се появява жена, която чете списък с продукти, от които се очаква недостиг в Капитола — пресни плодове, слънчеви батерии, сапун. Гледам я необичайно задълбочено, защото знам, че всички ще очакват да видят как ще реагирам на интервюто. Но няма начин да възприема всичко толкова бързо — радостта, че виждам Пийта жив и невредим, това, че ме защити и заяви, че не съм сътрудничила на бунтовниците, както и фактът, че несъмнено е на страната на Капитола, след като призова за примирие. О, той го направи да звучи, сякаш осъжда и двете страни във войната. Но на този етап, когато бунтовниците бележат само дребни незначителни победи, едно примирие може да доведе единствено до връщане към предишното положение. Или нещо по-лошо.

Зад гърба си чувам как обвиненията срещу Пийта започват да се трупат. Думите предател , лъжец и враг рикошират от стените. Тъй като не мога нито да се присъединя към възмущението на бунтовниците, нито да им възразя, решавам, че ще е най-добре да изчезвам. Когато стигам до вратата, гласът на Коин се извисява над останалите:

— Не съм ви освободила, войник Евърдийн.

Един от хората на Коин слага ръка на рамото ми. Движението всъщност не е агресивно, но след арената, реагирам отбранително на всяко непознато докосване. Рязко издърпвам ръката си и хуквам надолу по коридорите. Зад мен се разнася шум от спречкване, но не спирам. Бързо изреждам наум малките скривалища, които използвам понякога, и накрая избирам склада за учебни материали, където се свивам до кашон с тебешир.

— Жив си — прошепвам и притискам бузите си с ръце, защото се усмихвам толкова широко, че сигурно изглежда като гримаса. Пийта е жив. И предател. Но в момента не ме е грижа. Нито какво казва, нито на кого го казва, единствено, че все още е в състояние да говори.

След малко вратата се отваря и някой се вмъква безшумно вътре. Гейл се пъха при мен, а от носа му тече кръв.

— Какво стана? — питам.

— Сблъсках се с Богс — отговаря той, като свива рамене. Избърсвам носа му с ръкава си. — Леко!

Опитвам се да бъда по-внимателна. Да попивам кръвта, вместо да я бърша.

— Кой е той?

— Е, не го ли знаеш? Най-верният лакей на Коин. Онзи, който се опита да те спре. — Той отблъсква ръката ми. — Стига! Заради теб ще ми изтече кръвта.

Капките кръв се превръщат в струя. Отказвам се от опитите за оказване на първа помощ.

— Сбил си се с Богс?

— Не, само препречих вратата, когато се опита да те последва. Удари ме с лакът в носа — казва Гейл.

— Вероятно ще те накажат — казвам.

— Вече го направиха. — Той вдига китката си. Взирам се в нея неразбиращо. — Коин ми отне комуникационната гривна.

Прехапвам устна, опитвайки се да остана сериозна. Но изглежда толкова смешно.

— Съжалявам, войник Гейл Хотърн.

— Недей, войник Катнис Евърдийн. — Той се ухилва. — Без друго се чувствах като идиот да се разхождам наоколо с нея. — И двамата започваме да се смеем. — Мисля, че това беше доста сериозно понижение в чин.

Това е едно от малкото хубави неща в Окръг 13. Че си върнах Гейл. След като натискът за уредената от Капитола женитба между Пийта и мен вече не съществува, успяхме да възстановим приятелството си. Той не се опитва да стигне по-далече — нито да ме целува, нито да говори за любов. Или бях твърде зле, или иска да ми даде пространство, или знае, че просто е твърде жестоко при положение, че Пийта е в ръцете на Капитола. Както и да стоят нещата, отново имам на кого да доверявам тайните си.

— Що за хора са тези? — казвам.

— Хора като нас. И ние щяхме да бъдем такива, ако имахме ядрено оръжие вместо няколко буци въглища — отговаря той.

— Според мен Дванайсети нямаше да изостави останалите бунтовници през Тъмните дни — казвам.

— Може би щеше. Ако изборът се свеждаше до това да се предадем или да започнем ядрена война — казва Гейл. — В известен смисъл, е забележително, че изобщо са оцелели.