Сюзан Колинс - Сойка-присмехулка

Въпреки сериозните си резерви, трябваше да простя на Финик за ролята му в конспирацията, благодарение на която се озовах тук. Той поне има някаква представа какво преживявам. А и е нужна прекалено много енергия да продължиш да се сърдиш на човек, който плаче толкова много.

Обикалям къщата с безшумната си ловна походка, не искам да издам нито звук. Прибирам няколко вещи за спомен: снимка на родителите ми от сватбата им, синята панделка на Прим, семейната книга с лечебни и ядивни растения. Книгата пада и се отваря на страница с жълти цветя, и аз я затварям бързо, защото те са нарисувани от четката на Пийта.

Какво ще правя?

Има ли някакъв смисъл изобщо да правя нещо? Майка ми, сестра ми и семейството на Гейл най-после са в безопасност. Колкото до останалата част от Окръг 12, хората са или мъртви, което е необратимо, или защитени в Тринайсети. Следователно остават бунтовниците в окръзите. Разбира се, мразя Капитола, но не съм уверена дали фактът, че съм Сойката-присмехулка, ще бъде от полза на онези, които се опитват да го съборят от власт. Как мога да помогна на окръзите, когато всеки път, щом предприема нещо, то води до страдания и отнемане на живот? Старецът, застрелян в Окръг 11, защото подсвирна. Строгите ограничителни мерки, наложени в Дванайсети, след като се намесих в бичуването на Гейл. Стилистът ми, Цина, когото извлякоха окървавен и безчувствен от Стартовото помещение преди Игрите. Информаторите на Плутарх смятат, че е убит по време на разпит. Гениалният, загадъчният, прекрасният Цина е мъртъв заради мен. Отхвърлям мисълта, защото е непоносимо болезнена, за да се задълбочавам върху нея, без изцяло да загубя крехкия си контрол върху ситуацията.

Какво ще правя?

Да стана Сойката-присмехулка… дали ако направя нещо добро, то ще компенсира всички лоши неща? Кой може да ми отговори на този въпрос? Със сигурност не са хората от Окръг 13. Кълна се, че сега, когато семейството ми и Гейл са в безопасност, бих могла да избягам. С изключение на една недовършена работа. Пийта. Ако знам със сигурност, че е мъртъв, мога просто да изчезна в гората и никога да не погледна назад. Но докато не разбера, не мога да мръдна оттук.

Чувам съскане и светкавично се обръщам. Пред вратата на кухнята, с извит гръбнак и притиснати към главата уши, стои най-грозният котарак на света.

— Жълтурче — казвам аз. Хиляди хора са мъртви, но той е оцелял и дори изглежда добре охранен. От какво? Може да влиза и излиза от къщата през един прозорец в килера, който винаги оставяме открехнат. Сигурно се храни с полски мишки. Отказвам да обмислям алтернативата.

Прикляквам и протягам ръка.

— Ела тук, котарако. — Няма такава вероятност. Той е сърдит, задето сме го изоставили. Освен това не му нося нищо, а способността ми да му предлагам остатъци винаги е била основното качество, което ме е умилостивявало в неговите очи. За известно време, когато понякога се срещахме в старата къща, защото и двамата не харесвахме новата, сякаш малко се сближихме. С това очевидно е свършено. Той примигва с недружелюбните си жълти очи.

— Искаш ли да видиш Прим? — питам го аз. Името й приковава вниманието му. Освен собственото му име, това е единствената дума, която има някакво значение за него. Той измяуква дрезгаво и се приближава към мен. Вдигам го, галейки го по козината, после отивам до шкафа, измъквам ловната си торба и безцеремонно го натиквам вътре. По никакъв друг начин няма да мога да го пренеса на борда на ховъркрафта, а за сестра ми той е най-скъпото същество на света. Козата й, Лейди, животно, което наистина има някаква стойност, за съжаление не се появи.

В слушалките чувам гласа на Гейл — казва ми, че трябва да се връщаме. Но торбата за дивеч ми напомня, че искам да взема още нещо. Окачам я през облегалката на стола и се втурвам нагоре към спалнята си. В гардероба виси ловджийското яке на баща ми. Преди Юбилейните игри го донесох тук от старата къща, като си мислех, че присъствието му може да бъде известна утеха за майка ми и сестра ми, когато вече съм мъртва. И слава богу, иначе сега щеше да е изпепелено.

Усещането от допира до меката кожа е успокояващо и за миг изпитвам утеха от спомените за часовете, които съм прекарала, загърната в него. После, необяснимо, ръцете ми започват да се потят. По гърба ми пробягват тръпки. Оглеждам стаята и виждам, че е празна. Подредена. Всичко си е на мястото. Не съм чула нищо тревожно. Какво има?

Ноздрите ми потръпват. Някаква миризма. Сладникава и изкуствена. От вазата с изсъхнали цветя на тоалетката ми стърчи нещо бяло. Приближавам се с предпазливи стъпки. Там, почти скрита от изсушените си посестрими, стои свежа бяла роза. Съвършена. Чак до последния трън и копринено гладко цветче.