Джон Коннолли - Жената от леса

И ще ви отщетя за ония години, Които изпоядоха скакалци

Барът беше едно от по-новите попълнения на брега на Портланд, въпреки че това беше доста относително, като се имаха предвид бързите темпове на развитие на града. Паркър се чудеше дали в живота на всеки човек настъпва момент, когато му се ще прогресът да поспре. Друг път обаче му се струваше, че цялото това лъскане на фасадите се дължи именно на факта, че повечето хора си остават такива, каквито винаги са били. И все пак му се искаше поне някои фасади да изглеждаха постарому, поне още малко.

Съществуването на бара беше указано само от една малка табела на тротоара, защото той се намираше на гърба на един стар склад встрани от улицата и в противен случай щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно, някой да го намери.

Може би и затова Луис толкова го харесваше. Ако зависеше от него, той щеше да махне и тази табела и да издава подробности за местоположението на бара само на онези, чиято компания бе готов да изтърпи, а това означаваше, че издръжката на заведението щеше да падне изцяло върху плещите на около петима души в целия свят.

Тази вечер не се налагаше да прибягва до подобни тактики, за да се радва на така желаното спокойствие. Имаше само шепа клиенти -млада двойка на една от ъгловите маси, двама по-възрастни мъже, които ядяха бургери на бара, Паркър и Луис. Паркър току-що беше получил чаша вино. Луис пиеше сухо мартини. Може и да не беше първото му, но при него бе трудно да се каже.

- Как е той? - попита Паркър.

- Объркан. Боли го.

Няколко дни преди това партньорът на Луис, Ейнджъл, беше претърпял операция в нюйоркска болница, при която му бяха извадили тумор с размерите на яйце и част от дебелото черво. Процедурата не беше минала съвсем гладко и възстановяването нямаше да е лесно.

Очакваше го химиотерапия на всеки три седмици през следващите две години и риск от нови образувания. По тази причина обаждането на

Луис, за да го информира, че е в града, изненада Паркър. Самият той мислеше да отскочи до Ню Йорк, за да отиде на свиждане на Ейнджъл и да предложи помощта си на Луис. Вместо това Луис седеше на масата до него в Портланд, а партньорът му лежеше в болницата, натъпкан до уши с лекарства.

Луис и Ейнджъл обаче бяха уникален случай сами по себе си: престъпници, любовници, убийци и кръстоносци за кауза, която нямаше друго име освен това на Паркър. Движеха се през живота със свой собствен ритъм.

- А ти как си?

- Гневен - отвърна Луис. - Загрижен и уплашен, но преди всичко гневен.

Паркър не каза нищо; само отпи от виното си, заслушан в корабната сирена, която се чуваше в нощта.

- Не предполагах, че ще се върна толкова бързо - продължи той, сякаш отгатнал неизречения въпрос на Паркър, - но трябваше да си взема някои неща от къщи. А и без Ейнджъл не се чувствах добре в нюйоркския апартамент. Като че стените ме притискаха. Как е възможно това? Как може да ти се струва по-тясно с един човек по-малко? В Портланд е друго. Не е толкова свързано с него. Затова днес отидох да го видя, а после продължих направо към „Ла Гуардия“. Исках да избягам.

Той отпи от коктейла си.

- А и не мога да ходя всеки ден в болницата. Не искам да го гледам такъв. - Обърна се и погледна Паркър. - Така че предлагам да говорим за нещо друго.

Паркър разглеждаше съсредоточено света през лещата на чашата си.

- Фулчи мислят да си купят бар - каза той.

Поли и Тони Фулчи бяха портландският вариант на Туидълдум и Туидълди, ако човек можеше да си представи последните надрусани (безуспешно) с антипсихотици, с телосложение на бронетранспортьори и склонност към пристъпи на целенасочено насилие, което често, но невинаги, бе предизвикано от сериозна провокация, който термин в техния случай бе крайно размит и варираше от нагрубяване и некадърно паркиране до физическо нападение и опити за убийство.

Луис едва не се задави с питието си.

- Майтапиш се. Нищичко не са ми казали.

- Сигурно са се страхували да не се задавиш - явно с основание.

- Но барът е бизнес. С редовни клиенти. Имам предвид обикновени човешки същества.

- Да, но ги гонят от почти всички дупки в града, с изключение на „Мечката“, и то само защото Дейв Еванс не иска да ги обиди. Пък и държат лошите елементи на разстояние, въпреки че самият Еванс понякога не може да си представи по-лоши елементи от тях самите. Поли каза, че се страхували да не заживеят в коловоз, а и имали малко пари от някакво старо наследство, които искали да инвестират.