Джон Коннолли - Жената от леса

- О - отвърна Доби, - виждам как хората скачат насам-натам и си мислят, че ще бъдат по-щастливи във Форт Уейн или Саут Бенд...

Това, според Лейла, говореше красноречиво за нагласата на хората тук: дори когато Доби мечтаеше за бягство, той не излизаше извън границите на Индиана. Това, което тя не можеше да разбере, а

Доби или не искаше, или не успяваше да обясни, беше как един мъж, който даваше убежище на хора в нужда и явно се интересуваше достатъчно от широкия свят, за да чете редовно „Ню Йорк Таймс“ и толкова много списания, че да се чувства виновен за цяла гора, се замисля за прекрачването на границите на щата само когато е пил, а щом изтрезнее, неизменно решава да си остане там, където е.

Но Лейла Патън беше още много млада.

- ... Само че не разбират, че всъщност се мъчат да избягат от

себе си. Аз съм толкова щастлив тук, колкото щях да бъда навсякъде другаде. Имам бизнес, имам книги, имам Естер. Когато умра, ще се съберат неколцина души да ме изпратят и ще кажат, че храната ми е била добра и винаги съм връщал точно ресто. Ти... ти си друго нещо. Ти имаш талант и ако останеш тук, ще се сбръчкаш и умреш. Но помни: когато най-сетне заминеш, остави горчивината си тук. Не я мъкни навсякъде със себе си.

Лейла не смяташе, че Доби разговаря така с другите сервитьорки; със сигурност не и с Корби Брейди, с която затваряха заведението тази вечер. Корби пушеше много, ядеше боклуци, спеше с боклуци и притежаваше онази неприятна хитрост, която в определени кръгове минаваше за интелигентност. Двете с Лейла се понасяха взаимно, но на ръба.

В момента Корби беше заета да наблюдава един от клиентите, което в нейния случай минаваше почти за симпатия. Мъжът бе дошъл сам, седнал на масата в ъгъла до прозореца, с гръб към стената, и си беше поръчал кафе и парче от прочутия ябълков сладкиш на Доби. Носеше сиво сако от туид с бледо каре, син кадифен елек, бяла риза с отворена яка и тъмни панталони. Кафявите му туристически обувки изглеждаха току-що лъснати. Беше преметнал синьото си палто на стола до себе си, но бе оставил шала си - тънко изделие от червена коприна, вързано хлабаво на врата му, което явно служеше повече за стил, отколкото за топлина. Дори Лейла, която беше висока за възрастта си, трябваше да вдигне глава, за да го погледне, когато влезе; със сигурност беше над метър и осемдесет на ръст. Изглеждаше петдесет и пет-шейсетгодишен, а боядисаната му тъмна коса беше сресана на път отляво и падаше свободно над челото му. Имаше високи скули и хлътнали кафяви очи, донякъде скрити зад слабо тонираните стъкла на очилата му, през които четеше, както Корби с изумление установи, томче с поезия. „Бохем“ според Лейла беше най-точното определение: достатъчно екзотичен, за да е напълно възможно, ако беше минал оттук преди век, градчето да бъде кръстено на него.

Стори ѝ се, че Доби също го наблюдава внимателно, но като че ли не беше особено впечатлен от това, което вижда.

- Предупредете, че след няколко минути затваряме - нареди той на сервитьорките.

Лейла погледна часовника. Беше едва без двайсет, а Доби обикновено беше стриктен в тези неща.

- Сигурен ли си?

- Да не би ти да си станала шефът?

Въпросът не прозвуча хумористично. Доби рядко говореше остро на хората, но когато го правеше, най-добре беше човек да го послуша.

Лейла имаше две маси - и двете с възрастни двойки, които познаваше и които бездруго се канеха да си вървят, а Корби имаше само непознатия. Лейла я видя как му занесе сметката. Слабите пръсти на мъжа се протегнаха към нея като краката на паяк, опипващи въздуха пред себе си, и надвиснаха над листчето, без да го докоснат. Погледът му остана все така вперен в книгата.

- Не искам да ви безпокоя - каза Корби, - но тази вечер затваряме по-рано.

Мъжът вдигна показалеца на лявата си ръка в знак за търпение и тишина, докато дочете стихотворението си на страницата, отбелязана с червен книгоразделител, твърде сходен с цвета и тъканта на шалчето му, след което затвори книгата.

- И защо така? - попита той.

- Няма клиенти.

Той се огледа, като че ли за първи път забелязваше обстановката наоколо.

- Съжалявам, не исках да ви задържам.

Мъжът погледна към Доби, който броеше парите в касата. Доби вдигна очи, сякаш усети погледа му, но не ги задържа върху него.

- О, не, не ни задържате - увери го Корби. - Тепърва трябва да чистим. Какво четете?

- Робърт Браунинг.

- Май не съм го чувала.

- Много поезия ли четете?

- Не чак толкова.

- Ето защо.