Джон Коннолли: Жената от леса

Което и беше причината за невидимите изгаряния от въже по дланите на ръцете ѝ.

Цялото това нещо - смъртта, болестите, отложените или отхвърлените възможности - не помогна на Лейла да обикне повече родния си град, особено след като се налагаше да работи като сервитьорка в „Добис Дайнър“. Това означаваше всеки божи ден да обслужва поне половината задници в Кадилак, а другата половина - на следващия ден. Парите обаче ѝ бяха нужни: стипендията беше щедра, но не толкова, че да мине без допълнителни средства, ако не искаше да живее на ориз и фасул. Спестяваше колкото можеше, но болестта на майка ѝ всмукваше парите като вакуум, а бедните умираха по-трудно от богатите.

Така минаваха дните ѝ: в чистене, придумване, готвене, спане, сервиране и свирене на пиано у дома или, благодарение на благоволението на някогашния ѝ учител по музика в гимназията - на по-хубавия инструмент в училищния кабинет. И в молитви: молеше се за чудо, молеше се болките на майка ѝ да свършат, молеше се в „Джейкъбс“ да имат търпение, молеше се някой ден да види как Кадилак се смалява в огледалото на колата ѝ и после изчезва, за да не го зърне никога повече.

О, и в ядно кипене. Отвътре постоянно ѝ кипеше, защото, ако случайно не е станало ясно, Лейла Патън мразеше Кадилак в червата си.

Наближаваше девет и половина вечерта в събота и „Доби“ скоро щеше да затваря. Лейла беше една от последните работещи сервитьорки, както почти винаги през уикендите. Това не я притесняваше особено - тя нямаше толкова много приятели, че да се затруднява с графика. Освен това се погаждаше добре с главния готвач, Карлос, и най-вече със самия Доби, който никога не си вземаше почивни дни и живееше във фургон зад заведението, където от време на време се забавляваше с една местна вдовица на име Естер Бакмейър.

Доби беше нисъчък, пълен мъж, който преваляше шейсетте, с тънка коса, която, ако времето налагаше носенето на шапка, при свалянето на въпросната шапка щръкваше право нагоре. Доби беше роден в Елкхарт, но се беше преместил в Кадилак още като дете, когато майка му се залюбила с някакъв механик на име Ленарт, съсобственик на тогавашния единствен гараж в града. Доби започнал работа за брата на Ленарт, който притежавал един от осемте ресторанта в Кадилак, от които сега бяха останали само четири. Когато дошло време да се оттегли от бизнеса, Доби отдавна бил посочен за негов наследник.

Доби беше единственият жител на Кадилак, който всяка сутрин получаваше „Ню Йорк Таймс“ на прага си; абониран беше също така за „Ню Репъблик“ и „Нешънъл Ривю“, както и за „Ню Йоркър“, от който изрязваше картинки, които лепеше на плексигласа около касата. Освен големия фургон, в който живееше, притежаваше още три по-малки, в които се помещаваше библиотеката му - Доби беше утвърден търговец на стари и редки книги. Във фургоните имаше и походни легла, на които през годините пускаше да спят разни бездомници в замяна на лека домакинска работа. Някои оставаха само няколко нощи, други - по седмица-две, но малцина се задържаха по-дълго. Повечето бяха млади жени, всичките бяха изтощени и уплашени. Лейла се беше сприятелила с някои, но не виждаше смисъл да любопитства и рядко научаваше нещо за живота им. Имаше обаче и изключения: Алис - момичето, което ѝ показа белезите от изгорено по корема и гърдите, където баща ѝ си гасял цигарите; Хана, чийто съпруг обичал да наказва прегрешенията - реални или въображаеми, като ѝ вади по един зъб за всяко престъпление; и...

Не, по-добре да не мисли за тази, последната, за да не би да каже името ѝ на глас.

В крайна сметка момичетата продължаваха по пътя си или идваха по-възрастни жени с коли да ги вземат. В това, което правеше Доби, нямаше и намек за непристойност, а жителите на Кадилак - в пристъп на човечност, който Лейла се опитваше да игнорира, за да спаси собствените си предразсъдъци - или се правеха, че не виждат, или даже му помагаха, като се грижеха да поддържа сносни запаси от удобни дамски дрехи, тоалетни принадлежности и хигиенни материали.

Естер Бакмейър също участваше. Тя беше доброволец на „Планирано родителство“ в Ню Олбъни и успяваше да помогне много на някои от жените. Естер беше едра, рязка и не търпеше глупости от никого. Не всички одобряваха маниерите ѝ, но те не бяха виждали как утешава шестнайсетгодишно момиче, заразено с венерическа болест от пастрока си. Доби я обичаше тихо, по своя си начин, а тя него - свирепо, по своя си.

Понякога, най-често след една-две-три бири, Доби с копнеж говореше на Лейла колко би искал да види Ню Йорк или столицата Вашингтон, а после си лягаше и забравяше за съблазните на големите градове. Веднъж беше ходил в Чикаго. Твърдеше, че преживяването е било интересно, макар и скъпо, а бирата не била вкусна. Веднъж Лейла го попита защо е останал да живее в Кадилак, след като явно не му пукаше за града повече, отколкото на нея.