Джон Ъпдайк - Жената на лекаря

— Акули? — повтори жената на лекаря и върхът на луничавия й нос се изостри сред искристия въздух. Очите й, потъмнели в един миг на вглъбение, пак отразиха зеления цвят на Карибско море; водната повърхност пресичаше шията й. — Да, намират се. Едни такива големи и тъмни.

Застанал наблизо, Ралф бе приклекнал, но при думите й изопна тяло сред плисък и пръски и се помъчи да надникне в аквамаринената дълбочина. От внезапните му движения и водата наоколо стана непрозирна. Екна изненадващо младежкият й смях.

— Вие, американците, сте толкова плашливи — рече тя и самодоволно се отдръпна навътре, отпусната във водата, която клокотеше лекичко край устата й. Имаше дребно лице, позачервено и осеяно с лунички от този климат. Златисточервеникавата й коса бе станала на клечки, загубила блясъка си от ежедневните морски бани. — Рядко идват толкова близо до брега — рече тя, отметнала глава назад, сякаш разговаряше с небето. — Само в сезона, когато се ловят костенурки; кръвта ги привлича. Не можем да се оплачем. Бреговете на тоя остров са плитки. Ето например Сен Мартен отсреща — там крайбрежните води са дълбоки и трябва да се внимава. — Тя се обърна и с нехайно-ленивите движения на пълничките жени, които лесно се държат на повърхността, заплува усмихнато към него. — Колко жалко, че отец Джонсън си замина! — рече тя и гласът й прозвуча неестествено, както бе източила шия, за да не гълта вода. — Голям симпатяга беше тоя стар английски викарий. — Тя произнесе „викарий“ някак дрезгаво; може би шеговито. Когато стигна до Ралф, опря нозе на дъното и посочи към хоризонта. — Той — каза тя — обичаше да влиза навътре в морето заедно с огромния си черен пес Хукър. Отец Джонсън плуваше напред, докато капнеше от умора и тогава се отпускаше, улавяше се за опашката на Хукър и кучето го изтегляше на брега. Наистина голяма картинка бяха двамата: плува песът, а тоя дебел стар джентълмен се вкопчил в опашката и косите му се стелят по водата. И през ум не му минаваше за акулите. При това влизаше много навътре, докато накрая се превръщаше в едва забележима точица.

Водата стигаше до кръста им и при едно подканящо движение на Ралф те тръгнаха заедно към брега. Спокойната топла вода приплискваше от крачките им. Тя изглеждаше дребничка, както вървеше до него и редеше с писклив глас:

— Съжалявам, че си замина. Беше очарователен старец. Живял е тук четиридесет години. Обичаше си той острова.

— Виждам, че е имало защо — каза Ралф и проследи с очи полумесеца на крайбрежния пейзаж, сякаш чрез неотегчения му поглед жената на лекаря можеше да обнови усещането си за красотата на острова, а Ралф смътно долавяше, че то има нужда от обновление.

Белият плаж пустееше. Туземците го използуваха само като пътека. Жилищата им бяха накацали зад дрипавия плет от крайморски храсти, който ограждаше пясъчната ивица. Тол, розов цимент, вълниста ламарина, почервеняла от ръжда, дъсчени стени — сребристо-сиви от дъждовете, — закърпени със сплескани тенекии от газ, наколни бараки и недовършени сгради от шлакобетон надничаха иззад прашасалите ниски шубраци. Цветя почти нямаше. Беше януари. Ала от една страна, гроздовете кокосови орехи, сгнездени под шумолящите палмови клони, а от друга — високите пухкави къдели, напомнящи лекокрилите пролетни облачета в неговия край, подсказваха, че тук сезонът на цъфтежа и сезонът на плодовете съвпадат и продължават безконечно; покълнване и зреене съжителствуваха непрестанно. Планини не се виждаха. Островът бе равнинен. Когато пристигаха, от самолета той им заприлича на двуизмерен близнак или на топографска карта на Сен Мартен, който се възправяше сред морето като група планински върхове във Вермонт. Бреговете на Сен Мартен бяха стръмни и страшни; тези бяха безопасни. Там холандците и французите бяха построили шумни хотели и ресторанти, за да примамват американските долари; тук рядко идваха чужденци. На този остров дори местностите бяха наименувани без предприемчивост и старание; Източният край. Западният край. Пътят, Гората — това бе географското му разделение. В единия край на залива пустееше възвишение, покрито с храсталаци и коралови отломки, което бе наречено Високия хълм. Селото се казваше просто Залива. Оранжевите канари от другия край се наричаха Скалите. През тези кратки зимни дни слънцето се спускаше към тях диагонално и между шест и седем часа надвисваше над морето точно при рога на заливния полумесец. Ала и след като слънцето се удавеше, светлината, поначало ленива, продължаваше да се мае сред колибите и лиандровите храсти.