Джон Ъпдайк: Упоритостта на желанието

И сега, както някога, в чакалнята на Пенипакър миришеше на линолеум. Това бе унил дъх на чисто, който сякаш се излъчваше от шахматния под на квадрати с редуваща се наситеност. Когато Клайд бе момче, този двуцветен мотив пораждаше у него странното изнервящо усещане за кръстосване на нещата и ето че сега пак бе като разчертан на квадратчета от чувството за двойствено „аз“: настоящата му същност се спускаше от Масачузетс да се срещне с безрадостната му младост от Пенсилвания, която се простираше нагоре през разстоянието на годините. Увеличената, допълнително оцветена снимка на някакво езеро от канадската пустош все така покриваше една цяла стена, а столовете и пейките, имитация на орехово дърво, пак му напомниха смътно за квакерския бит. Единствената нова вещ, поставена върху оранжева масичка, бе елегантен черен часовник във форма на спидометър; показваше в арабски цифри сегашния час, 1:28, и незабележимо пренавиваше в своя механизъм двете безкрайности — на миналото и бъдещето. Клайд бе подранил. В чакалнята нямаше никой. Седна на един стол срещу часовника. Вече беше 1:29 и докато гледаше цифрите, те пак се плъзнаха: още една капка в преливащата празнота. Озърна се да намери утеха в циферблат с милостиви, плавно местещи се стрелки. На пода бе поставен огромен едновремешен часовник с неподвижно махало, който подхождаше на останалите вещи — имитация на старинна мебел. Отгърна едно списание и пред погледа му попадна изречението: „Науката доказва, че клетките на здравото човешко тяло се възобновяват изцяло за седем години.“

Отвори се горното крило на холандската врата в другия край на чакалнята и застанала в квадратната рамка, секретарката на Пенипакър обърна към него сияйния диск на лицето си.

— Вие ли сте мистър Бен? — попита напевно тя. — Доктор Пенипакър всеки момент ще се върне от обяд.

Тя изчезна в лабиринта от стаички, където Пенипакър, специалист по очи, уши, нос и гърло, бе подредил чудноватите си инструменти. През еркерния прозорец се виждаше Гранд Авеню, където се лееше забързан поток от коли и хора, сега по-пъстроцветен, отколкото в спомените на Клайд. Из тротоара, по две, по три, се шляеха момичета, разголили гърбове, досущ като ония, които той познаваше навремето — може би само по имена се различаваха. Тия неколкогодишни букети на малките градчета бяха клюмнали печално под бремето на натежалия си цвят. В насрещната посока се нижеха тумби от другия пол и размахваха бейзболни ръкавици.

Докато наблюдаваше някогашната своя улица, Клайд се почувствува съвсем самотен и щом вратата откъм вестибюла се отвори с придиханен възклик, той вдигна признателни очи, уверен, че след като е в родния си град, не може да не влезе някой приятел. При все че откакто се бяха срещнали за последен път, всяка клетка в тялото му бе сменена, щом я съзря, ръцете му се разтрепераха в скута, а кръвта му забушува.

— Клайд Бен — макар и постресната, изрече тя с покровителствен тон на бавачка, която не търпи възражения, сякаш той бе дете, а думите й — поуката от някаква приказка.

— Джанет! — Клайд се надигна неловко и се поприведе не толкова от вежливост, колкото за да успокои блъсъците на сърцето си.

— Какво те води към нашия край? — Държеше се така, сякаш той й бе най-обикновен познат от едно време.

Клайд се отпусна тежко на стола.

— Аз често се връщам тук. Само че теб никога те няма.

— Ами бях… — тя приседна на една оранжева пейка и предизвикателно кръстоса пълните си крака — в Германия с мъжа ми.

— Той беше към военновъздушните.

— Да. — Осведомеността му я позачуди.

— Но вече е цивилен, нали?

Клайд не го бе срещал, ала като гледаше Джанет, изпита чувството, че го познава добре: слабоват, прозаичен човечец, ако се съди по сивотата, с която я беше белязал. Сигурно носеше старомодни очила, беше досадник и вероятно притежаваше някакъв не особено доходен талант — свиреше на кларнет или рисуваше политически карикатури, — а сега може би вече се беше захванал с някоя скучна службица: най-вероятно бе станал застрахователен агент. Бедната Джанет, съжали я Клайд: след озарението на прекрасното му краткотрайно присъствие тя завинаги щеше да крее в тъма. Ала поне бе запазила своето очарователно спокойствие и явно посрещаше примирено безсънието, което тъмните торбички под очите й издаваха. Може би беше поотслабнала или пък той вече не бе толкова взискателен към фигурите на жените. Навремето пълните й глезени и упорството на плътта й го ожесточаваха.