Джон Ъпдайк - Упоритостта на желанието

— Да. — Гласът й подсказваше, че е охладняла. Сигурно в съзнанието й бе изникнал някакъв неприятен, грозен момент от последната им раздяла.

— Аз бях освободен. — Срамуваше се от това и с признанието си сякаш стопи студенината на разговора, макар че тя, изглежда, не забеляза промяната. — Изклинчих от военна служба. Мирновременен кръшкач — какво по-позорно?

Тя помълча, а сетне попита:

— Колко деца имаш?

— Две. На три и на една. Момиче и момче — като по поръчка. А ти — той се поизчерви и отри чело да прикрие смущението си… — имаш ли деца?

— Не, сметнахме, че няма да е подходящо, докато не се установим някъде за по-дълго.

Сега той трябваше да се справя с неловкото мълчание. Бяха наравно — тя също му бе разкрила слабото си място. Джанет прекръстоса крака и се усмихна някак особено и пресилено.

— Мъча се да си спомня кога беше последната ни среща — призна той. — Не се сещам как скъсахме.

— Аз също — рече тя. — Един и два пъти ли ни се бе случвало?

Клайд се почуди дали с този сарказъм тя не се мъчи да изцеди от очите му сълзи на разкаяние. Вероятно не: преднамерените думи не бяха в арсенала на нейните оръжия, макар че навремето се бе опитала да усвои нещичко от него в това отношение.

Той стана от стола си и се премести на пейката, до нея.

— Ще ми повярваш ли — рече той, — че от всички в тоя град най-много исках теб да срещна. — Прозвуча глупаво, но той си беше подготвил отдавна тези думи, в случай че я срещне някога.

— Защо? — Това вече бе в стила й: любопитствуваше простодушно, нацупила устни. Беше забравил за тази нейна привичка.

— Как тъй защо. По най-различни причини. Исках да ти кажа нещо.

— Какво?

— Ами че ако съм те обидил, било е от глупост, понеже съм бил хлапак. Често съм се питал оттогава насам дали наистина не съм те обидил, защото изглежда, че ти всъщност си единственият човек извън семейството ми, който някога ме е харесвал .

— Нима?

— Ако смяташ, че си много интересна, като задаваш кратки въпросчета, лъжеш се.

Тя извърна лице и сякаш остави при него единствено тялото си — по-скоро бледата ръка-дирек и осеяното с лунички заоблено рамо, прерязано от презрамката на памучната й рокля.

— Ти се правиш на интересен. — Думите й бяха съвсем измъчен и безсмислен опит за самозащита. Клайд, буквално парализиран от този явен изблик на обич, докосна неловко ръката й. Тя тутакси скочи, явно предчувствувала жеста му, и застана до масичката край прозореца, където в редички бяха строени списания. Както бе свела глава с поглед в заглавията, върху тила й падаше сянката на разхлабения кок. Тая коса винаги й бе създавала затруднения: все се изплъзваше от фибите.

Лицето на Клайд пламтеше.

— Мъжът ти наблизо ли работи?

— Сега си търси работа. — Обнадежди го с това, че му отговори гърбом.

— Мистър Бен? — Поклащайки се като часовниково махало, миниатюрната сестра-секретарка го въведе в едно от свещените кабинетчета и му посочи висок стол с подвижна облегалка, облицован в черна кожа. Инструментите на Пенипакър го плашеха открай време. Подредени из всички стаички, те нямаха чет. Над лявото му рамо бе надвиснало разклонено дърво, окичено с тръбички и лещи, а от дясната му страна стоеше в очакване покрито стоманено легенче. На една таблица за проверка на зрението бяха нанизани разни безсмислици. След известно време се появи и самият Пенипакър: висок, прегърбен мъж с петна по скулите и с изражение на сподавен гняв.

— Та от какво се оплакваш, Клайд?

— Нищо ми няма. Искам да кажа, дреболия е — започна Клайд и се засмя ни в клин, ни в ръкав. В младежките си години бе установил шеговити приятелски отношения със зъболекаря и участъковия си лекар, но не бе успял да се сближи с Пенипакър, който си оставаше (така както го бе възприел още в началото) надменен издевател, назначаваш, скъпоплатени унижения. Когато Клайд беше в трети клас, той го накара да сложи очила. По-късно всяка година чистеше ушната му кал със свистящо впръскване на хладка вода, а веднъж завря два метални шиша в ноздрите му в безрезултатно усилие да отпуши синусите. Клайд винаги се смяташе недостоен за Пенипакър: чувствуваше се като отточна тръба, която замърсява спокойните води на този човек.

— Просто от два месеца и повече клепачът ми трепти и ми пречи да се съсредоточа.

Пенипакър зашари над дясното му око с фенерче, тъничко като молив.

— Левият клепач — каза Клайд, като не смееше да помръдне глава.

— Пишеш ли статии, Клайд?