Джон Ъпдайк: Бива ли вълшебник да удря майка

Всяка вечер и събота следобед, за да приспи дъщеря си Джоу, Джак й разказваше приказка, която си измисляше сам. Този навик, създаден, когато тя бе двегодишна, скоро също навършваше две години и фантазията му сякаш се бе изпарила. Всяка нова историйка беше леко изменен вариант на една и съща приказка: мъничко животинче, обикновено наречено Роджър (Роджър Рибката, Роджър Катеричето, Роджър Плъхчо), има някаква своя грижица и отива да я сподели с мъдрия стар бухал. Бухалът го праща при вълшебника, който сторва някаква магия, и всичко се оправя, а после поисква за отплата няколко парички, винаги повече, отколкото Роджър Животинчето има, ала вълшебникът начаса го праща на някакво местенце и там то намира паричките, които не му достигат. Сега вече Роджър хвърчи от радост и започва да играе на най-различни игри с другите малки животни и толкова се залисва, че едва успява да се върне навреме при майка си и още на прага чува свирката на влака, с който татко му се връща от Бостън. Джак описваше вечерята им и приказката свършваше. В събота му бе най-уморително да ниже историята в тоя ред, защото Джоу вече не заспиваше следобед и като знаеше това, целият ритуал му се струваше безсмислен.

Малкото момиченце (вече не толкова малко, защото щръкналите под завивката ходилца сега стигаха до средата на спалнята — тяхната широка спалня, където му разрешаваха да ляга следобед или когато е болно) най-сетне бе облякло нощничка и както бе отпуснало на възглавницата пухкаво личице, огряно от слънчевата светлина, надничаща изпод пролуките на спуснатите щори, току-виж, станало чудо да заспи тоя следобед. Боби, двегодишното и братче, вече се унасяше, гушнало шишето с биберона.

— За кого ще разказваме днес? — попита Джак.

— За Роджър… — Джоу стисна клепачи и й стана весело, докато си мислеше, че ето на — мисли. Сетне ококори очички, сини като мамините. — Порчето — заяви категорично тя.

Ново животно: сигурно в детската градина им бяха разказвали за поровете. При идеята за този неизползуван досега герой Джак мигновено бе обхванат от творческо въодушевление.

— Добре — рече той. — Имало едно време в тъмните дебри на гората едно малко животинче на име Роджър Порчето. И то миришело много лошо-о…

— Така — рече Джоу.

— Миришело толкова лошо, че никое от другите горски животинчета не щяло да си играе с него. — Джоу го погледна сериозно: това не го беше предвидила. — Щом излезело навън да играе — продължи разпалено Джак, спомнил си известни унизителни моменти от своето детство, — всички други животинки закрещявали: „Уф, оф, ей го, иде Роджър Миризливкото“ и побягвали, а Роджър Порчето оставал сам-самичък и от очите му се търкулвали две кръгли сълзички. — Помръкнала, Джоу нацупи жално устица, докато той прокарваше пръст покрай нослето й да покаже как се е стичала едната от сълзичките на Роджър Порчето.

— Няма ли да иде при бухала? — попита тя с тъничко, леко прегракнало гласче.

Седнал до нея на леглото, Джак почувствува как завивката се изопва, докато крачката й шават от вълнение. Беше доволен от този момент: той й разказваше нещо истинско, нещо, което тя трябваше да знае, и нямаше желание да бърза. Но долу изскърца стол и той се сети, че трябва да слезе да помогне на Клер, която боядисваше с блажна боя в дневната.

— И така, той тръгнал тъжен-жален и стигнал до едно грамадно дърво, а на най-високия клон бил кацнал огромен мъдър стар бухал.

— Добре.

— „Чичо Бухал — рекъл Роджър Порчето, — всички животинки бягат от мен, задето мириша толкова лошо.“ — „Миришеш — казал бухалът, — и то ужасно лошо.“ — „Какво да сторя?“ — попитал Роджър Порчето и ревнал.

— При вълшебника, при вълшебника! — извика Джоу и като се надигна, една от „Златните книжки“ тупна на пода.

— Кротко, Джоу. Тате разказва приказката. Искаш ли ти да я кажеш на тате?

— Не. Ти на мене.

— Тогава лягай и мирувай.

Главичката й се отпусна на възглавницата и тя рече:

— По-нататък.

— Добре. Бухалът мислил, мислил и най-сетне казал: „Защо не идеш при вълшебника?“

— Тате?

— Какво има?

— Магиите истински ли са?

Това бе нов период, започнал последния месец — периодът на истината. Когато й каза, че паяците ядат буболечки, тя се обърна към майка си и попита: „ Вярно ли, че ядат?“, а когато Клер й каза, че господ е на небето и навсякъде около тях, тя се присламчи към баща си с хитра, при все това любопитна усмивка и настоя да разбере: „ Наистина или наужким?“