Джон Ъпдайк: Кръводаряване

Мейпълови бяха женени от девет години, което е едва ли не прекалено дълго.

— По дяволите! — възнегодува Ричард пред Джоун, докато караше към Бостън, където щяха да дават кръв. — Пет дни седмично изминавам тоя път, пък и днес отгоре на всичко. Кошмар! Изнемогвам! И емоционално, и умствено, и физически. Поне да ми беше роднина. Даже и на теб не ти е никаква.

— Пада ми се далечна братовчедка — каза Джоун.

— Ама, по дяволите, има ли човек в Нова Англия, дето да не ти се пада някакъв братовчед? Трябва ли да прекарам остатъка от живота си в усилия да ги спася всичките?

— Престани! — сряза го Джоун. — Жената може да умре. Срамувам се заради теб. Направо се срамувам.

Жегна го. Известно време в гласа му се долавяше гузно униние.

— Въпреки всичко може би пак щях да си покажа ангелската душица, ако си бях отспал. Пет дни седмично ставам по нощите и две не виждам за сън, а ето че единствената сутрин, когато дори няма да водя тия безбожни хлапета на неделно училище, ти ме подреждаш да бия трийсет мили, за да ми изсмучат кръвта.

— Че да не съм те карала аз да стоиш до два часа и да ми се кълчиш на туист с Марлин Бросман?

— Не сме се кълчили. Съвсем прилично си танцувахме на „Шлагери от четирийсетте“. И не смятай, че съм бил толкова отнесен, та да не видя как се натискаше зад пианото с Хари Саксън.

— Не бяхме зад пианото, а на двойната табуретка пред него. И той ме заговори само защото ме съжали. Всички ми съчувствуваха. Да беше оставил поне веднъж някой друг да танцува с Марлин, най-малкото за пред хората.

— Хората, хората! — сопна се Ричард. — Типично за твоя манталитет.

— Ами да, семейство Матю или как бяха там… те, горките, изглеждаха направо ужасени.

— Матисън. Остави ги тия. Защо въобще се канят днес такива идиоти? Ненавиждам жени, които постоянно попипват перлите си и въздишат дълбоко. Помислих си, че нещо й е заседнало в гърлото.

— Те са едно съвсем приятно и порядъчно младо семейство. Възмущаваш се от тях, защото присъствието им ни показа в какво сме се превърнали.

— Щом толкова си падаш по шишкави дребосъци като Хари Саксън, защо не си взе такъв за мъж?

— Господи! — рече примирено Джоун и извърнала глава, отправи втренчен поглед към бензиностанциите, край които профучаваха. — Отвратителен си, честна дума. Това не са преструвки.

— „Преструвки… за пред хората…“, боже мои, за кого се докарваш? Ако не за Хари Саксън, то за Фреди Ветър… джуджетата му с джуджета. Колкото пъти те погледнех снощи, все ми заприличваше на някоя пребледняла фея, наобиколена от дребни гъбки.

— Глупости дрънкаш — каза тя и угаси цигарата в пепелника. Ръката й, прорязана от зеленикави вени, изсушена и загрубяла от перилни прахове, издаваше, че е прехвърлила тридесетте. — Плитко си го скроил. Смяташ да ме пробуташ на друг, та без угризения да се чупиш с Марлин.

Лицето на Ричард пламна при толкова вярното прозрение в стратегията му. Отново почувствува гъделичкащия допир на женски коси, все едно че притискаше буза о лицето на мисис Бросман и вдъхваше парфюма зад ухото й в запотено уединение.

— Права си — каза той. — Но искам да ти намеря подходящ по ръст мъж. Кажи, че не съм честен.

— Хайде да не приказваме — рече тя.

Надеждата му да обърне истината на шега угасна. При нея не минаваха никакви намеци за свободни брачни отношения.

— Това твое самодоволство… — започна с равен глас той, сякаш говореше за нещо, което въобще не ги засягаше. — Това твое самодоволство е направо нетърпимо. За глупостта ти, както и да е. И с апатията ти към секса съм свикнал. Но това невероятно новоанглийско 1 1 Нова Англия се нарича исторически сформираният район в североизточната част на САЩ, включващ щатите Мейн, Масачузетс, Ню Хампшир, Върмънт, Кънетикът, Роуд Айланд. — Б.пр. самодоволство, което, предполагам, ни е било необходимо при създаването на страната, в днешния век на болестно неспокойство направо дразни.

Наблюдаваше я. По едно време тя се обърна неочаквано и го погледна с учуден, но стъклено студен израз и в един миг лицето й, та дори и миглите й му се сториха като излети от цветен порцелан.

— Помолих те да млъкнеш — рече тя. — Вече каза неща, които ще помня завинаги.

Потопен надълбоко в провинението, той почувствува как го облива задушаващо гореща вълна и продължи да кара навъсено, втренчил поглед в платното. Толкова често бе изминавал тоя път, че мереше разстоянията само във време и сега, макар да караше с шейсет мили в час при оредялото съботно движение, струваше му се, че и те се местят бавно, както стрелката на минутите от една цифра към друга. Щеше да прояви тактичност и достойнство, ако продължеше да мълчи, но той не можа да устои на мисълта, че ако сипе още няколко срички върху блюдото, ще изравни чувствителната везна, която с всяка безсловесна миля все повече се накланяше.