Джон Ъпдайк - Кръводаряване

— Как ти се вижда Фасулчето? — попита той. Наричаха така най-малкото си дете — още бебе. Снощи го бяха оставили с 39°, за да отидат на гости.

Джоун се бе зарекла да мълчи, но чувството за вина се оказа по-силно от озлоблението.

— Температурата й поспадна — рече тя. — Но нослето й постоянно тече.

— Душице — смотолеви той, — ще ме боли ли много?

Интересно, че никога досега не беше давал кръв. Тъй като страдаше от астма, пък и беше слабоват, все успяваше да се измъкне от кръводарителните акции — и в колежа, и сега, в работата, по-скоро поради липсата на настойчивост от страна на медицинските служби, отколкото поради своето упорство. Това бе една толкова нищожна проверка на човешката смелост, че никому не бе и хрумвало да го подлага на нея.

В Бостън пролетта настъпва плахо. Мръсни ледени корички плуваха из локвите край паркингите, а сивкавият въздух, притиснат между сезоните, придаваше на сградите по авеню Лонгуд мрачно и еднообразно величие. Докато вървяха по пътеката към входа на болницата, Ричард нервно се запита на глас дали ще видят арабския шейх.

— Той е в отделно крило — обади се Джоун. — С четири от жените си.

— Само четири? Какъв аскет! — подметна той и се престраши да потупа жена си по рамото. Така и не разбра дали тя въобще усети ръката му над дебелото зимно палто.

На пропуска ги упътиха по дълъг коридор, застлан с тютюнев линолеум. Коридорът се простираше в двете посоки, завиваше наляво и надясно с потайността и безредието, присъщи на болниците, които постоянно се пристрояват. Ричард се почувствува като Хензел, изоставен в гората заедно с Гретел; птичките бяха изкълвали трохите зад тях и най-сетне те плахо почукаха на вратата на вещицата, където пишеше: „Кръводарителен център“. Един младеж в бяла престилка открехна вратата. Иззад рамото му Ричард зърна — о, ужас! — два отчленени женски крака, проснати боси на една кушетка. Отблясъци от игли и шишенца забодоха очите му. Без да разширява пролуката, младежът им подаде два дълги формуляра. Докато седяха един до друг на скамейката пред вратата и си припомняха разни данни и болести в детството, мистър и мисис Мейпъл видяха себе си в нова светлина.

Той се мъчеше да надвие инстинкта си да не започне да се кикоти, да се прави на шут и да лъже, подобно на адвоката, назначен от съда да защищава безнадеждно дело, инстинкт, който го застрашаваше винаги когато искаха от него да увековечи статистическите си данни.

В неговия случай смекчаващо вината бе обстоятелството, че някои от данните (настоящ адрес, дата на брака) важаха и за оскърбената душица, която сега скрибуцаше до него със собствената му писалка. Надникна през рамото й.

— Не съм знаел, че си имала магарешка кашлица.

— Мама тъй казва. Аз не си спомням.

Някъде далеч на пода издрънча подлога. Разнесе се бръмченето на асансьор. Една жена на средна възраст, задъхваща се под скъпи кожи и мазила, излезе от кръводарителната зала и в един миг преплете крака, които той сякаш бе виждал. Само че сега бяха обути. Токчетата им зачаткаха уверено, когато след един предизвикателен син поглед към Мейпълови тя се обърна и изчезна зад ъгъла на коридора.

Младият лекар се появи на прага с хирургически щипци в ръка. Явно наскоро се бе подстригвал и сега приличаше на бръснарско чираче. Щракна с щипци и се усмихна.

— Заедно ли ще влезете?

— Разбира се. — Честолюбието на Ричард се подразни при мисълта, че тоя новак, комуто явно трябваше да поверят живителната си течност, бе значително по-млад от тях. Но когато се изправи и почувствува, че нозете му се подкосяват, негодуванието на Ричард се стопи.

Вземането на кръвна проба от средния пръст му се стори най-противният и ненужно протакан физически контакт с друго човешко същество, който някога бе имал. Добрите зъболекари, механици и бръснари имат опитна ръка, каквато липсваше на този начинаещ лекар: работеше пипкаво, а на всичко отгоре и грубо. Тоя жестоко непохватен кръвопиец не спираше да опъва и извива посиняващия му пръст, но все безрезултатно. Тънката стъклена тръбичка си оставаше прозрачна.

— Не ще да кръвне, а? — обърна се лекарят към Джоун. Лениво отпусната, като медицинска сестра, Джоун седеше до масичката с проблясващите инструменти.

— Мисля, че кръвта му се раздвижва едва след полунощ — подметна тя.

Този опит за шега разсмя обзетия от безумен страх Ричард и смехът сякаш изтласка уплашения съсирек. Червеното плъзна по жадната тръбичка като в спиртен термометър.