Джон Ъпдайк - Кръводаряване

Откакто лежаха под прав ъгъл, не бе изминало много време, но то течеше сякаш зад стените, примесено с далечното издрънчаване на някоя подлога, с приближаващи и отминаващи стъпки, с отваряне и затваряне на невидими врати. Долавящ отчетливото, болезнено пулсиране при свивката на ръката си, но без желание да я погледне, той се рееше нанякъде и си представяше как и душата му ще се зарее волно, когато всичката му кръв изтече под леглото. Кръвта на Джоун и неговата кръв се смесваха на пода, а душите им летяха заедно по тавана — от пукнатина на пукнатина, от звезда на звезда. По едно време тя се покашля и звукът изчегърта по въздуха като камъче, отронило се под крака на алпинист.

Вратата се отвори. Ричард извърна глава и видя някакъв плешив и прежълтял старец, който влезе и се настани на един стол. Беше от ония старци, които заемат в учрежденията неустановена, но свята длъжност. Младият лекар, изглежда, го познаваше добре и двамата си заприказваха тихо, сякаш да не смутят тайнственото единение на съпрузите, положени жертвено един до друг. Говореха за хора и събития, които не означаваха нищо за страничния слушател; за Айрис, за д-р Грийнстайн, за Четвърто отделение, отново за Айрнс, която незаслужено смъмрила стареца, за безобразието, че нямало котлонче да се вари кафе, за слуховете, че край леглото на шейха, болен от глаукома, неотлъчно бдели чернокожи телохранители с ятагани.

Тия разговори преминаваха през замаяното и непосветено съзнание на Ричард като дъгоцветни и огромни облаци от впечатления; д-р Грийнстайн — носът му остър, котешките му очи изумрудени, после Айрис — двадесетметрова жена-гигант, мятаща стерилизирани гневни мълнии.

Както някои религии приемат, че безбройните божества са вълнички върху безликата божия природа, така и тия менливи образи облизаха непрестанното му усещане, че нейната и неговата кръв изтичат. Хрумна му, че тръбичките, прикрепени към ръцете им, се съединяват някъде извън обсега на взора им. За да се увери в това, той погледна надолу и видя, че найлоновата лозичка, присадена към свивката на изопнатата му ръка, бе наистина също така тъмночервена, както и нейната. Втренчи се в тавана, за да разсее усещането за отпадналост.

Младият лекар внезапно изостави безцелния разговор и отиде при Джоун. Чу се чирикане на щипци. Когато докторът отстъпи, Ричард видя Джоун да притиска памуче към вдигнатата си гола ръка. Младежът веднага се приближи към него и птичата песен на щипците се повтори, този път отблизо.

— Виждаш ли? — обърна се той към възрастния си приятел. — Включих му системата две минути по-късно, а свършват едновременно.

— Това състезание ли беше? — попита Ричард.

С непохватна деловитост младежът пъхна тампонче в свободната ръка на Ричард и вдигна другата.

— Дръжте я така пет минути — рече той.

— Ами ако не я държа?

— Ще си изцапате ризата. — После се обърна към стареца: — Оня ден имах една жена и тъкмо се канеше да си тръгва, когато изведнъж… црък! — отиде й красивата рокля. А беше тръгнала на концерт.

— После гледат да осъдят болницата да им плаща химическото — измърмори старецът.

— Защо се забавих повече от него? — попита Джоун. Вдигнатата й ръка се олюля сякаш от негодувание или отмалялост.

— Обикновено с жените е така — обясни младежът. — В деветдесет процента от случаите мъжете са по-бързи. Сърцата им са много по-силни.

— Наистина ли?

— Разбира се — обади се Ричард. — Недей да спориш с медицината.

— Имаше една в Трето отделение — започна старецът, — едва я спасиха след автомобилна катастрофа, а сега, чувам, ги съдела, дето не й намерили ченето.

Петте минути се ронеха сред подобни брътвежи. Вдигнатата ръка го заболя. Стори му се, че двамата с Джоун са попаднали в класна стая, където учителят не иска да ги изпита, или че играят на „Отгатни какво съм“ и никой не може да познае верния отговор, а той е: „Две бели брези 3 3 Мейпълови (Maples) означава червени кленове — Б.пр. сред ливадата“.

— Вече може да ставате, ако искате — каза им лекарят. — Но дръжте памучетата.

Те се надигнаха и провесиха натежали нозе.

— Вие ли ти се свят? — попита го Джоун.

— С мойто здраво сърце? Как си позволяваш да ме обиждаш?

— Смятате ли, че му е необходимо кафе? — обърка се към нея лекарят. — Ще трябва да го поръчам отгоре.

Старецът понечи да стане.

— Не искам никакво кафе — отсече Ричард и си представи как изглежда — още един като Айрис, попаднал на мушката на старческите горчиви хули. „Виеше му се свят на един нахален тип в кръводарителната, ставам да му донеса кафе, а той само дето не ме претрепа.“ За да покаже едновременно, че има чувство за хумор и че е в пълно съзнание, Ричард махна към събраната кръв — две четвъртити полиетиленови торбички, солидно издути — и заяви: