Джон Ъпдайк: Кръводаряване

— В Западна Вирджиния, откъдето съм родом, понякога намираме по кучетата кърлежи, дето приличат на тия работи.

Старецът го изгледа слисано. Нима не се изрази ясно? Или не бяха виждали досега човек от Западна Вирджиния?

Джоун също посочи кръвта.

— Това ние ли сме? В тия куклени възглавнички?

— Що не вземем една за Фасулчето да си поиграе? — предложи Ричард.

Лекарят сякаш не бе съвсем убеден, че това е шега.

— Вашата кръв ще бъде прелята на госпожа Хенрисън — заяви той, лишен от всякакво чувство за хумор.

— Знаете ли нещо за нея? — попита го Джоун. — Кога ще я… за кога е планувана операцията?

Мисля, че за утре. В програмата за днес има една-две сърдечни операции и толкова. Нужни са около седем литра кръв.

— О-о! — Джоун беше изумена. — Това е колкото всичката кръв на човека, нали?

— Повече — отвърна лекарят с оня царствен жест на ръката, който показва замах и пренебрежение към любезностите.

— Може ли да я видим? — попита Ричард заради Джоун.

„Направо се срамувам“ — бе казала тя. Жегна го тогава. Беше убеден, че ще им откажат.

— Трябва да попитате на пропуска, но обикновено преди сложна операция като тази пускат само най-близките. Смятам, че вече няма опасност. — Имаше предвид евентуален кръвоизлив. Върху ръката на Ричард се бе появила лека подутина. Лекарят я покри с широк розов лейкопласт, какъвто има само в болниците. „Това им е специалността — помисли си Ричард. — Пакетирането.“ Опаковат човешката кръв и я подготвят за доставка. Шестнадесет куклени възглавнички, униформено тъмни и спретнатички, щурмуват отвореното сърце. Въображаемата гледка мигновено утоли копнежа му за космичен ред.

Той отпретна ръкава си и се смъкна от кушетката. В мига, преди краката му да докоснат пода, се сепна, съзнавайки, че в него са вторачени три чифта очи, очакващи да падне, жадуващи да видят позора му. Изправи се и сега вече ги виждаше отгоре. Подскочи на един крак, да нахлузи едната си мокасина, а после на обутия, да нахлузи и другата. Сетне направи няколко движения от степ — единствено това помнеше от уроците по танци, които бе вземал на седемгодишна възраст; заради тях пътуваше дванадесет мили до Моргантаун. Поклони се леко на жена си, усмихна се на стареца и рече на лекаря:

— През целия ми живот хората все очакват, че а-ха-а… ще припадна. Нямам си понятие защо. Никога не съм припадал.

Сакото и балтонът сякаш не му бяха съвсем по мярка, но докато вървяха из дългия коридор, като че му легнаха добре. Джоун крачеше безмълвно до него, изпитателно сдържана. Излязоха през голямата стъклена врата. Прегладнялото слънце си погризваше от заоблаченото небе. Горе, зад тях, арабският шейх виждаше дюни в наркотичните си сънища, а мисис Хенрисън получаваше еднаквите им подаръчета кръв, като коматозна майка на близнаци. Ричард притисна в прегръдка ватираните рамене на палтото й и докато вървяха, облегнати един на друг, прошепна:

— Хей, обичам те. Обичам, обичам, обичам те.

Странното, неизпитаното до този миг — това е то романтиката. За Мейпълови беше необичайно да пътуват заедно в единадесет часа сутринта. Когато се качваха в колата, почти винаги беше тъмно. С крайчеца на окото си съзираше светлия овал на лицето й. Джоун го наблюдаваше, готова да поеме кормилото, ако той изгубеше съзнание. Сред кремавата светлина усети прилив на нежност към нея и любопитен интерес към себе си — чудеше се колко дълбоко е черният трап в мозъка му. Не се чувствуваше по-различен отпреди, но може би характерна черта на съзнанието бе да не подхранва самоанализа. Безспорно бяха му отнели нещо: част от самия него, равна на половин литър, и съвсем бе възможно, като акробат, спасен от мрежата, да се задържа във вселената на светлината и отражението чрез един-единствен слой преплетени клетки. И все пак земята със сигналите, сградите, колите и тухлите си продължаваше да ехти като басов тон. Когато Бостън остана зад тях, той попита:

— Къде ще ядем?

— Ама ще ядем ли?

— Нека, моля те! Искам да те поканя на обяд. Все едно си ми секретарка.

— Имам чувството, че съм извършила нещо нередно. Сякаш съм откраднала нещо.

— И ти ли? Но какво сме откраднали?

— Не зная. Може би сутринта. Смяташ ли, че Ив ще успее да ги нахрани?

Ив понякога оставаше при децата — рижо момиче, тяхна съседка, която по преценка на Ричард точно след година щеше да стане невероятна хубавица. Тия детегледачки се задържаха по около три години: вземаш ги в десети клас, проследяваш как разцъфват, а когато завършат училище, като пътници, пристигнали на своята гара, изчезват — записват се да учат за медицински сестри или се омъжват. А влакът продължава и качва още пътници, като все повече се удължава и овехтява. Мейпълови имаха четири деца: Джудит, Ричард младши, бедният дебелан с ангелско личице Джон и Фасулчето.