Джон Ъпдайк: Погледът

Внезапно я зърна с крайчеца на окото си. Обърна се премалял. Колкото и невероятна да бе появата й тук, в същия ресторант, точно в деня, когато той се завърна в града, сърцето му пак застина в очакване, защото, докато и двамата живееха в Ню Йорк, винаги се откриваха по щастлива случайност; това щеше да е поредната им неуговорена среща. В мига, след като я позна, но още не се бе обърнал, той вече бе намислил първите си думи: ще стане от масата с онази стеснителност, която тя някога намираше очарователна, ще иде при нея и ще каже: „Ха, та това си била ти!“

Свела поглед, тя ще се усмихне виновно и както винаги ще повдигне вежди: „Аз съм.“

„Колко се радвам! Много съжалявам за това, което се случи.“ И всичко ще стане понятно, а нуждата от опрощение като с магическа пръчка отново ще остане зад тях, все едно декор от книжни пламъци, през които са преминали.

Но беше друга жена, не в първа младост, с коса, която макар и съвсем различна по цвят, при пръв поглед му бе напомнила прическата й — път по средата, лъскав гръцки кок, два тъмни полумесеца над челото, които го скъсяваха, придаваха му напрегнат вид и подчертаваха погледа й. Той долови въпросителния израз на сътрапезниците си и отново насочи вниманието си към тях; от усилието да вмести лика на непознатата в образа на другата очите му вече пареха.

Единият от компанията на масата, добродушен банкер с прошарени коси, чието благоразположение към него бе като щедър чек, сега безмълвно си удържа малка сума и я внесе като скромен приход за взаимното им спокойствие: усмихна се така, сякаш да възпре порива му да изпадне в откровение. На масата седеше и една служителка от застрахователно дружество, бивша колежка в понапреднала възраст, чиято наблюдателност на статистик беше безпощадна, макар че самата тя вечно се захласваше и превъзнасяше.

— Привиждат ми се духове — обясни й той и тя кимна, защото тримата доскоро бяха приказвали за духове с безгрижното, унищожително лековерие на невярващи. Отново се скриха зад завесата на разговора, но той се чувствуваше неловко и сякаш в клопка между две огледални стени, бе изправен пред многобройните смаляващи се отражения на изпитателния й поглед.

Когато се запознаха в един апартамент с огромни картини и лека мебел, която сякаш едва се крепеше на крачетата си, тя започна да защищава някакво изявление на съпруга си и той с раздразнение се почуди как е възможно жена с такъв дух и воля да се унижава, като подкрепя разни плиткоумни изказвания. Тя, макар и отдалеч, изглежда, долови раздразнението му, защото впи втренчения си взор в него. Това бе неразгадаем поглед — някак студен, определено строг и все пак странно открит и дори откровен; ала най-същественото в този поглед му убягваше и той не можеше да определи какво е то. Очите бяха единствената обаятелна черта върху луничавото, изпито момчешко лице, забележително най-вече с упоритото си желание да изразява доволство. Когато се смееше зъбите й се оголваха като на череп, а загледаше ли се в нещо, погледът и подчертаваше формата на големите тъжни очи, изваяни и застинали като очи на статуя.

По-късно, когато познанството им изживя първоначалните изблици на раздразнение, той я срещна в Музея на модерното изкуство на някаква изложба на архивни филмови фотоси и щом се запъти към нея с онова оживление, което присъствието й още тогава събуждаше у него, неочаквано се сблъска с изпитателния й поглед.

— Липсвахте ни в петък вечерта — каза тя.

— Нима? Какво е имало в петък?

— А-а, нищо. Просто имахме малко празненство и ви очаквахме.

— Не сме били поканени.

— Как да не бяхте! Обадих се на жена ви.

— Нищо не ми е казала. Сигурно е забравила.

— Е, мисля, че няма значение.

— Има, разбира се. Съжалявам, защото на драго сърце щях да дойда. Интересно как е забравила, тя всъщност за това живее.

— Да.

Погледът й го озадачи, тъй като сега не бе отправен към него. Враждебността между двете жени се появи още преди да бе дал повод за нея.

По-късно, на едно събиране, където бяха заедно, останал за миг сам с нея, той я целуна и откликът на устните й го смути; ала когато се отдръпна в очакване да открие и по лицето й влажната, безформена топлина, разляла се по устните му, срещна само втренчения й поглед. През месеците, които затрептяха в клопката между двете огледални стени, той сякаш се поосвободи от напрежението. Под неговото тяло нейното се наля с нежност. Късно една нощ, след като пак бяха ходили на гости, жена му, легнала до него в предутринния здрач на своето неведение, отбеляза с хладната безпристрастност на съперница колко красива била станала тя, другата, и той, вече унесен в топлата постеля, на която бе изневерил, се почувствува оневинен.