Джон Ъпдайк - Бива ли вълшебник да удря майка

— В приказките са истински — отвърна троснато Джак. Заради нея му се прекъсна мисълта. — Бухалът казал: „Тръгни през тъмната гора, мини под ябълковите дръвчета, прекоси блатото, преплувай ручея…“

— Какво е ручея?

— Ручей е малка рекичка. „Преплувай ручея и там ще намериш къщата на вълшебника.“ Роджър Порчето го послушал и скоро стигнал до една бяла къщурка, където похлопал на вратата. — Джак чукна по перваза и длъжкото телце под завивката се стегна от детинско вълнение. — И тогава се показало едно дребничко старче с дълга бяла брада и островърха синя шапка, което попитало: „Ей, какво има? Какво искаш? Миришеш ужасно!“ — Гласът на вълшебника бе един от любимите изпълнителски ефекти на Джак; постигаше го, като сбърчваше лице и пискливият брътвеж сякаш излизаше през очите му, които в такива моменти засълзяваха като старешки очи. Усещаше, че ролята му подхожда. — „Зная — рекъл Роджър Порчето. — Всички животинчета бягат от мен. Грамадният мъдър бухал каза, че ти можеш да ми помогнеш.“ — „Я виж ти. Е, може и тъй да е. Хайде, влез. Ама не ми се завирай под носа.“ А вътре, Джоу, се намирали всички вълшебни нещица, струпани на камара, потънала в прахоляк, понеже на вълшебника нямало кой да му чисти.

— Защо?

— Защо ли? Ами тъй като бил вълшебник и бил стар-престарял.

— Ще умре ли?

— Не, вълшебниците не умират. Значи той затършувал и намерил една вехта тояжка, наречена магическа пръчка, след което попитал Роджър Порчето на какво иска да мирише. Роджър мислил, мислил и накрая рекъл: „На рози.“

— Да, добре! — каза самодоволно Джоу.

Джак вторачи в нея хипнотизиращ поглед и занарежда със сприхав старчески глас на вълшебник:

От захлас ноздричките на дъщеря му се разшириха, сетне веждичките й се повдигнаха, а устицата й се разтвори в широка, безмълвна усмивка и Джак занемя от почуда, разпознал в това изражение майчината й превзета възторженост по коктейли и вечери.

— И изведнъж — прошепна той — цялата къща на вълшебника се изпълнила с ухание на… ро-ози. „Рози!“ — викнал Роджър Рибката. А вълшебникът, тоя чудат мърморко, казал: „Ще ти струва седем парички.“

— Тате.

— Какво?

— Роджър Порчето. Ти каза Роджър Рибката.

— Да, Порчето.

— Но ти каза Роджър Рибката. Ама че глупаво, а?

— Да бе, изпила ми кукувица пипето. Докъде бях? Е, за паричките го знаеш.

— Кажи го.

— Добре. Роджър Порчето рекъл: „Но аз имам само четири парички“ и се разплакал.

Джоу пак направи жална физиономнйка, но този път без въобще да се вживява. Джак се подразни. Долу пак изтрополиха мебели. Клер не биваше да мести тежко. Беше бременна в шестия месец. Очакваха трето дете.

— Тогава вълшебникът казал: „Е, няма нищо. Тръгни по пътечката, свърши ли, завърти се три пъти и погледни във вълшебния кладенец. Там ще намериш три парички. Бързай!“ И тъй, Роджър Порчето извървял пътечката, завъртял се три пъти и ето че намерил три парички в кладенеца. Той ги занесъл на вълшебника и бил много щастлив, а после се втурнал към гората и всички дребни животинчета го наобиколили, защото ухаел прекрасно. И играли на гоненица, на прескочи кобила, на бейзбол, футбол, баскетбол, хокей, ръгби и на хоп-стоп.

— Какво е хоп-стоп?

— Игра с пръчки.

— Като магическата пръчка на вълшебника ли?

— Нещо такова. И те играли и се смяли цял следобед, а после взело да се стъмва и всички се втурнали към къщи при майките си.

Джоу започна да мърда неспокойно ръчички и да поглежда към щорите, откъдето се процеждаше денят. Смяташе, че приказката е свършила. Джак не обичаше, когато жените приемат всичко, без да се замислят. Харесваше ги, когато са в неспокойно очакване и улавят всяка негова дума.

— Ей, Джоу, ти слушаш ли ме?

— Да.

— Защото това е много интересно. Майката на Роджър Порчето рекла: „Каква е тая ужасна миризма?“

— Кво-о-о?

— И Роджър Порчето казал: „От мене е, мамче. Аз мириша на рози.“ А тя попитала: „Кой го стори това?“ — „Вълшебникът!“, похвалил се той, пък тя викнала: „Ама че безобразие! Идваш с мен и отиваме право при тоя ужасен вълшебник.“

Джоу се надигна и в искрен ужас запърха с длани из въздуха.

— Ама, тате, тогава той й казва, че всички животинчета бягат от него. — И тя размаха ръчички из шубрака да покаже как се разбягват.

— Добре. Той изхленчил: „Но, майче, всички животинчета бягат от мене“, а тя отсякла: „Не ме интересува. Ти миришеше така, както трябва да мирише едно порче и аз ще те заведа обратно при тоя вълшебник.“ И майката взела един чадър, отишли с Роджър при вълшебника и тя го цапардосала по главата.