Джон Ъпдайк: Жената на лекаря

Следобедът преваляше; малкото тропическо слънце, все още ненабъбнало в червено, кротко сипеше бял блясък над притихналия въздух. А той бе галещ и ласкав като водата; в тия две природни стихии нямаше враждебност. На Ралф, който излизаше от едната и се потапяше в другата, те се сториха като нюанси на доброжелателство, което го обгръщаше нежно.

— О, да, но не е само това — каза жената на лекаря. — Той просто обичаше хората. Построи им три Църкви и вършеше всякакви добродеяния. Говорим за отец Джонсън — обясни тя на Ив, която бе останала с децата на брега. — Англиканския свещеник. Той се оттегли миналата година и си замина за Англия. За Съсекс, струва ми се.

— Обичал е хората ли? — попита Ив. Беше дочула края на разговора им. Тук гласовете отекваха надалеч, заглушавани само от ромола на прибоя или понякога от английска реч, звучаща като музика с чудноватия си акцент. Жената на лекаря се отпусна на пясъка.

— Те са чада мои — пропя дрезгаво тя и в следващия миг заглуши грубата пародия с острия си смях. — О, да, той ги обичаше. Посвети им живота си. — Младежкото оживление в гласа и невинният блясък на погледа не подхождаха на прецъфтялото тяло. Пълните й крака бяха възлести и отекли, а дребното й лице бе покрито със ситни бръчици и във всяка бръчица се мъдреше по една бяла чертичка, там, където повехналата кожа не бе допуснала слънцето. — Той самият нямаше деца — реши да добави тя. — Само тоя страшен пес Хукър. Голям особняк. Вероятно щеше да ви допадне. Сигурна съм, че такива образи като него не се срещат в Америка.

— Предполагам, че щеше да ни допадне — каза Ив. — Хана често споменава отец Джонсън.

Хана беше готвачката им, жена, преминала тридесетте, ала плаха и свенлива като момиче. Кожата й винаги лъщеше, сякаш се изпотяваше от притеснение, но останеше ли сама в кухнята, весело си тананикаше песнички. Децата, отначало смутени от цвета на кожата й, вече я обожаваха и я гледаха с възторжено ококорени очички, щом вдигнеше двуцветен показалец, за да ги усмири. Никой досега не бе изисквал от тях послушание с толкова сериозен тон. Ралф и Ив не очакваха, че ще имат домашна прислужница. Избраха най-невзрачния остров, който можаха да открият. Но Хана беше като част от къщата; притежателката, стройна вдовица, чиито деца бяха пръснати из Флорида, Перу и Антигуа, бе предположила, че ще им е необходима прислужница. И така излезе. Никога не биха разкрили сами всички загадки на този необикновен, нов свят. Ив нямаше да се справи с пазаруването, защото тук мълвата въртеше търговията: невидими гласове, безплътни като вятъра, съобщаваха кой е заклал днес прасе в чия рибарска лодка току-що е спряла пълна на кея.

Селцето бе претъпкано с магазинчета — във всяка колиба се продаваха (на смайващо различни цени) поне американски цигари, внесени контрабандно от Сен Мартен. Но дори работното време на най-официалния магазин — циментов коридор с рафтове, долепен до митницата — се оказваше тайна, която американците не успяваха да разгадаят. Винаги намираха голямата зелена врата залостена и на нея открай време се мъдреше разкривен тебеширен надпис: „На вниманието на редовните ни клиенти! Четвъртък следобед магазинът няма да работи.“

— А-а, Хана ли? Тя е добро момиче — рече жената на лекаря и се обърна по корем. Надиплените й бедра бяха побелели от пясъка, все едно оваляни в захар.

— Така е наистина — потвърди Ив. — Много е симпатична. Мисля, че те всички са много симпатични. Толкова са мили с нас.

Подобна настойчивост не бе в стила на съпругата му. Ралф се питаше какви ли чувства са се породили между двете жени, запознали се едва предишния ден.

— Разбирам защо отец Джонсън е обичал хората тук — добави отчетливо Ив, макар и с предпазливо тих глас.

„Хората“ бяха край тях; колибите им стигаха до пясъчната ивица и окърпените стени със затворени капаци сякаш се заслушваха унесено.

Жената на лекаря пак се обърна по гръб, надигна се и седна. Коя бе причината да е толкова неспокойна?

— Да — рече тя, а в това време една мощна разлепена вълна се метна по наклонения бряг и попи в белия пясък досами нозете им. Пясъкът бе едрозърнест, осеян с безброй шуплички — пролуки, през които да дишат раците. Жената на лекаря впери в хоризонта очи, които, гледани отстрани, заприличаха на безцветни лещи. Профилът на носа й се изостри. — Простосърдечни са — заяви тя.

Тук жената на лекаря бе кралица. Сред обитателите на острова нямаше друга съвсем бяла жена. В редките случаи, когато някой британски правителствен служител и, още по-нарядко, някой безумно далечен родственик на кралското семейство удостояваха с визити това уединено и покорно кътче на империята, домакинята бе тя. Щом окаляният й форд се понесеше с рев по разораните пътища (заглушителят му отдавна бе изгнил), по-възрастните островитяни подигравателно отдаваха чест, а дечурлигата й махаха с ръце сред прахоляка, който се вдигаше. Когато тя и докторът благоволиха да посетят американското семейство, отседнало в Залива за три седмици, Хана бе толкова поласкана, че от вълнение счупи една чаша в кухнята.