Джон Коннолли: Жената от леса

Той се усмихна. Усмивката му не беше неприятна, но Лейла не усети и никаква топлина в нея. Все едно наблюдаваше опит на хладилник да изразява чувства.

- Харесва ми акцентът ви - продължи Корби. - Британец ли сте?

- Англичанин.

- Има ли разлика?

- И още как. Ябълковият сладкиш беше много добър.

Той бръкна в сакото си, извади кафяв кожен портфейл и сложи две банкноти от десет и пет долара върху сметката.

- Това е много. Сметката е за не повече от седем.

- Няма проблем. Благодаря за тишината и спокойствието. Бяха добре дошла отмора след изнурителния ден.

Корби не знаеше какво означава „изнурителен“, но останалата част от думите ѝ хареса.

- И аз благодаря. В града ли ще останете тази вечер?

На Лейла ѝ се стори, че въпросът прозвуча по-интимно, отколкото беше целта му, но с Корби не можеше да знаеш.

- Зависи. Имам малко работа, която трябва да свърша, но мисля, че ще стане бързо, а понякога години неуспехи се отплащат за минута [4] Стих от Робърт Браунинг (1812 - 1889). - Бел. прев. .

Усмивката на Корби, която не слезе от лицето ѝ през целия разговор, направи всичко възможно да си остане там напук на пълното неразбиране.

- Е, лек път. - Корби понечи да си тръгне, но изведнъж ѝ хрумна нещо и се обърна. - Я ми кажете, вие да не сте актьор?

- Всички сме актьори, госпожице.

Корби се замисли.

- Аз не съм.

- Е - отвърна непознатият със същия неизменен тон на развеселено снизхождение, - значи сте прецакана.

Той стана под зяпналия поглед на Корби, кимна за довиждане на Лейла и Доби и излезе навън. Лейла не можа да сдържи смеха си.

- За бога, Корби - каза тя.

- Знам. Какъв лайнар.

Което само разсмя Лейла още повече, защото Корби, при всичките си недостатъци, почти никога не ползваше нецензурни думи. Тя продължаваше да ходи на църква всяка неделя, макар в града да се говореше, че Корби Брейди стои на колене по-често извън църквата, отколкото в нея, а устата ѝ е пълна с нещо повече от молитви.

Лейла се огледа да види реакцията на Доби, но той се беше запътил към офиса си.

- Странна работа - каза Лейла.

- Кое? - не разбра Корби.

- Ти му пожела лек път, но аз не чувам кола.

Лейла отиде до прозореца и погледна паркинга пред заведението. Беше празен. Корби потвърди, че отзад са паркирани само колите на персонала. Заведението се намираше в самия край на Кадилак и след него нямаше даже тротоари. В посока към града светеха няколко улични лампи, но под тях нямаше и следа от човека, който току-що си бе тръгнал от ресторанта. Тя отиде до вратата и я заключи.

- Аз ще затворя - каза Доби, който се появи в този момент. -Вие се прибирайте, момичета.

Това също беше необичайно. За Доби съботните вечери означаваха някоя и друга бира с персонала, често съпроводена от чиния с хамбургери, приготвени от самия него.

- Карлос - извика той готвача, - погрижи се тези момичета да стигнат, закъдето са тръгнали. Карай след тях, ясно?

Лейла и Корби живееха в западната част на града, а Карлос - в източната. Изглеждаше безсмислено да се разкарва толкова. Кадилак можеше да има много недостатъци, но не беше опасно място. В пределите му не беше ставало убийство повече от десетилетие, а най-големият риск за живота беше да те блъсне пиян шофьор - форма на смъртност, която Кадилак, подобно на много други малки градчета, добре познаваше.

Лейла се приближи до Доби.

- Всичко наред ли е? - попита тихо тя.

- Да, съвсем. Просто за мое спокойствие.

- Познаваш ли този човек?

Доби се замисли.

- Никога не съм го виждал.

- Е, тази вечер определено навакса за изгубеното време. Наблюдаваше го така, сякаш крои да ти отмъкне всички прибори.

- Не ми хареса, това е. Без причина.

- Да се обадим ли в полицията?

- И какво ще им кажем? Че някой е седял тук и е чел поезия? Доколкото ми е известно, не е противозаконно. Просто съм неспокоен. С възрастта човек става по-подозрителен. Тръгвай, моето момиче. Работното ти време свърши, а съм твърде беден, за да плащам извънредни.

Лейла взе палтото и чантата си от стаичката на персонала и излезе заедно с Карлос и Корби през задната врата.

- Мислиш ли, че беше педал? - попита Корби.

- Кой?

- Онзи, британецът. Беше облечен като педал, пък и тази поезия...

- Божичко, Корби, толкова си...

Доби затвори вратата след тях и Лейла чу щракването на ключа. Докато излезе от паркинга след „Доджа“ на Корби, следвана от пикапа на Карлос, в заведението вече беше тъмно. Първо стигнаха до къщата на Корби; Лейла и Карлос изчакаха, докато тя се прибере, и продължиха още една миля нататък до дома на Патън. Лейла спря, слезе и се приближи до Карлос.