Джон Коннолли - Жената от леса

- По пощата?

Луис се загледа в знаменцето.

- Ако има късмет.

Карлос се върна в заведението и видя, че всички лампи са угасени, даже и в офиса. Завъртя през служебния паркинг и забеляза топла светлина във фургона на шефа. След малко на вратата се появи и самият Доби.

- Какво правиш тук? - попита той.

- Госпожица Лейла помолила - отвърна Карлос. - Inquieta . Тя тревожи за теб.

- Прибраха ли се и двете?

- Si.

- Тогава и ти се прибирай.

Карлос пристъпи несигурно от крак на крак. Работеше при Доби повече от десет години и му дължеше много. Доби му плащаше добре и сам предложи да му стане поръчител, когато Карлос поиска да купи къща за семейството си. Това сигурно беше най-добрият човек, когото Карлос бе срещал, и след толкова години заедно се бе научил да разчита желанията му почти с телепатична острота и да преценява настроенията му с точност, на която и Естер Бакмейър можеше да завиди. В този момент Карлос не би казал, че Доби е точно уплашен; да, усещаше се страх, но и яростен гняв.

- Карлос, кълна се, че ако не те видя да отпрашваш с пикапа си до трийсет секунди, ще те накарам да изтъркаш толкова тигани другата седмица, че няма да имаш сили да избършеш задника си, чу ли ме?

- Entiendo.

- И без глупости, Карлос. Няма защо да се тревожиш.

- Entiendo - повтори Карлос.

Не искаше да си има проблеми с полицията. Той и семейството му имаха зелени карти, но двама братовчеди, които живееха с тях, нямаха. Каза си, че Доби знае какво прави, защото Доби винаги знаеше какво прави, въпреки че лъжата сякаш доби измерения от плът и кръв и заседна като буца в гърлото му, така че не можа да каже нищо, дори да се сбогува.

Доби изчака, докато се увери, че Карлос си е тръгнал, след което затвори вратата и се обърна към мъжа, който седеше в любимото му кресло и нехайно прелистваше едно издание на Марк Аврелий, взето от полицата. Синьото му палто лежеше внимателно сгънато до него, а лъснатите му туристически обувки отразяваха светлината от лампата. Зад гърба на Доби се раздвижи друга фигура, по-ниска от първата, почти дребна и лъхаща на кисело, като от стара сперма.

- Много добре - каза мъжът в креслото. - Ако седнете, вече можем да започваме.

Паркър остави Луис в апартамента му, като мина по по-живописния път през Южен Портланд. Видеше ли патрулка, го свиваше под лъжичката. Продължи със същата предпазливост към дома си в Скарбъро, очаквайки да намери и там полиция, но като че ли никой не бе станал свидетел на този доста зрелищен акт на престъпно унищожаване на чужда собственост.

На другата сутрин имаше среща за закуска с Мокси Кастин. Паркър не страдаше от липса на пари, но скучаеше. Последните седмици минаваха тихо и спокойно. Занимаваше се със събиране на информация за съдебни процеси и проверка на служители по поръчка на компаниите им, за да минава времето. Безпокоеше се, че ако скоро не се появи по-сериозно предизвикателство, ще бъде принуден да вози Луис насам-натам, та да подпалва разни неща.

Паркър се тревожеше за Луис. Откак го познаваше, двамата с Ейнджъл бяха заедно и рядко се разделяха. Може понякога да се препираха и дори да се караха, но любовта и верността им бяха отвъд всякакво съмнение. Луис вдъхваше сила на Ейнджъл, Ейнджъл смекчаваше суровия характер на Луис. Но Паркър винаги тайничко си беше мислил, че Ейнджъл можеше и да оцелее без приятеля си - не без белези, не без бремето на огромна мъка, докато Луис не би могъл да живее дълго без Ейнджъл. Луис беше човек на крайностите и Ейнджъл беше този, който внимателно го връщаше към нормалността и домашния уют, макар и във форма, непозната за по-голямата част от човечеството.

Ако изгубеше Ейнджъл, Луис скоро щеше да изгуби и себе си и да загине, налагайки своята болка и на останалия свят. Паркър го знаеше, защото, макар да беше по-близък с Ейнджъл, имаше много общо и с двамата. Добре познаваше болката и цената, която човек плаща, когато ѝ се отдаде.

Затова каза една молитва за тези двама мъже и я изпрати към Бога, в чието съществуване - ако не великодушие - вече не се съмняваше. Помоли се и за живата си дъщеричка, и за онази преди нея -детето, което още бродеше из блатата и скиташе между двата свята.

Преди да си легне, погледна прогнозата за времето. Температурите през следващата седмица определено се покачваха. Зимата беше приключила в този щат. Хубаво, помисли си той. Въпреки че беше северно създание, свикнало повече с мрака и студа, отколкото със светлината и топлината, той отдавна беше подминал годишната точка на умора от стихиите и копнееше за гола земя и свежа трева, непокрити от сивкав лед.