Джон Коннолли - Жената от леса

- Да не би някой да ви е излъгал, че това е автобусна спирка? -попита Доби.

Раменете на момичето увиснаха и то за миг притвори очи. Не беше нужно да ѝ се казва нищо повече, за да разбере, че са я пратили за зелен хайвер. Въпрос на време беше някой да я прати за втора порция.

- Значи не е?

- Не и според автобусната компания. Аз нямам думата.

- А защо още има табела?

- Добър въпрос. Отговорът сигурно е, че или на никого не му пука, та да я свали, или че на някого му пука твърде много.

Момичето скри уста в яката на палтото и се обърна на север. Все още не беше погледнала Доби нито веднъж.

- Докъде трябва да стигнете? - попита той.

- До Чикаго.

- Имате роднини там?

- Приятел.

- А откъде идвате?

- Каролина.

- Божичко. Северна или Южна?

- Южна.

- Още по божичко.

Въпреки че устните ѝ не се виждаха, по бръчиците на очите ѝ пролича, че се усмихва.

- А как се озовахте тук, където по принцип даже няма автобус?

Момичето най-накрая го погледна в очите.

- Един друг тип с пикап ме взе на двайсет мили оттук, предложи ми десет кинта за чекия, а като не се навих, ме изхвърли.

Доби потупа собствения си автомобил.

- Е, сигурно известно време ще избягвате пикапите - каза той, защото нищо друго не му хрумна. Думата „съжалявам“ не си струваше изхабения кислород.

- Сигурно.

Доби се загледа на север. С периферното си зрение забеляза, че момичето също обърна глава в тази посока.

- Ако присвиете очи и се вгледате внимателно - каза той, -нагоре по пътя ще видите табела на заведение, което се казва „При Доби“. То е мое, аз съм Доби. В случай че успеете да се откъснете от тази пейка, мога да ви предложа чиния с храна, чаша кафе, а защо не и парче пай след това. А докато се справите с всичко, аз ще звънна няколко телефона и ще пробвам да намеря някого, за предпочитане жена, която пътува към Индианаполис или поне към някое място с автобуси, за да продължите, закъдето сте тръгнали. Как ви звучи?

Момичето помисли.

- Звучи добре.

- Искате ли да взема багажа ви, за да не го мъкнете сама?

- Не, ще си го нося. - После добави: - Благодаря.

- Много разумно от ваша страна и няма защо. Имате ли име за резервацията?

Пак скрита усмивка.

- Мей.

- Добре, Мей, надявам се, че съвсем скоро ще се видим пак.

Доби се качи в пикапа си и потегли, а петнайсет минути по-късно Мей отвори вратата на ресторанта, седна на бара и омете такова количество храна, че бизнесът му изпита краткотрайно затруднение. Той междувременно се обади на Естер; тя дойде и седна на една маса в ъгъла с момичето. Когато се върна при Доби, Мей плачеше, а и самата Естер бе на ръба да се разплаче.

Него ден Мей не тръгна нито за Чикаго, нито за Индианаполис или където и да било другаде. Вместо това преспа във втория фургон на Доби, който беше купил за нарастващата си колекция от книги, и остана там три седмици - повече от всяка друга жена след това. Когато все пак си тръгна, за да се настани в убежище в Чикаго, Доби имаше чувството, че е изгубил крайник. След време Мей смени убежището с апартамент, който беше толкова тесен, че трябваше да излезе навън, за да раздвижи мислите си, но беше сигурен, топъл и само неин. Сега вече живееше в по-голям апартамент в Сейнт Пол, Минесота, с малкото си момченце и мъж, който не караше пикап и не беше кретен. Не минаваше Коледа, без да прати картичка на Доби, и през два-три месеца му звънеше по телефона, а преди няколко години даже дойде и отседна в стария фургон, за да отпразнуват заедно рождения му ден през ноември.

И така, Мей беше първата, но след нея имаше още много. Доби ги помнеше всичките, дори онези, които преспиваха само за една нощ във фургона, но Карис Ламб си спомняше особено отчетливо, защото тя беше много, много уплашена.

И много, много бременна.

Топлият дъжд вече валеше усилено и в горите на Мейн, по полята и блатата и с песента си възвестяваше идването на пролетта.

По какво се отличава една горичка от друга: по особената подредба на дърветата, по необичайната комбинация от храсти? В случая - по разреза върху кората на един черен смърч, напомнящ на стар белег от рана, която отдавна е зараснала, но още се вижда, ако човек знае къде да гледа. Наречете я звезда, изрязана зад пълзящия бръшлян, сякаш онзи, който я беше направил, е искал да остави някаква следа подире си, без да привлича излишно внимание.

Знак, гроб.

Дъждът шепнеше име.

Идеше сезонът на пробужданията.

Сънливецо, събуди се.