Джон Коннолли - Жената от леса

Куейл наблюдаваше чертите на Доби така, както човек гледаше филм, прожектиран на екран в очакване на разкрития - или измислици. Доби никога не бе смятал, че има неразгадаемото лице на покерджия, но в момента беше сигурен, че дори да притежаваше тази дарба, тя нямаше да му помогне с Куейл. Струваше му се, че очите на този мъж говорят много за него: безспорна проницателност и известна доза жесток хумор, но съвършено несмутени от човещина. Пред него се чувстваше като пред строгия поглед на малък бог.

- Нека си представим, че вие вече сте отрекли познанството си с Карис - каза Куейл, - а аз в отговор съм възразил, че не ви вярвам, и съм ви отправил предупреждения, които би било твърде неразумно от ваша страна да пренебрегнете. Така ще си спестим доста неприятности.

- Не знам къде отиде - отвърна Доби.

- Да не избързваме толкова. Кога дойде тук и колко остана?

Доби вече беше решил, че най-добрата му и вероятно единствена надежда бе да отговаря на всички въпроси възможно най-подробно, като същевременно предлага възможно най-малко информация, за да спечели време. Молеше се Карлос да се е доверил на интуицията си и да се е обадил в полицията, така че шерифът Дуайт Хилик в момента да събира хората си. Сигурно можеше да даде някакъв знак на готвача, че не всичко е наред - малко смигване или жест, но жената през цялото време му шепнеше какво точно да каже и зорко следеше лицето и ръцете му. Гласът ѝ звучеше изненадващо меко, но дъхът ѝ смърдеше по-лошо и от тялото, като че ли през цялото време правеше свирки на болни тираджии по паркингите, без дори да си мие устата помежду им.

Куейл щракна с пръсти пред лицето му.

- Върни се при мен - каза той. - Надявам се, че само се опитваш да си спомниш по-точно, а не да протакаш или съчиняваш лъжи.

- Остана няколко дни.

- Кога?

- Преди пет години някъде, може и повече. Не си спомням точната дата, но беше горе-долу по това време на годината. Още беше студено.

- Защо не остана повече?

- Някои се задържат, други - не. Тук идват момичета, които имат нужда от време, за да си починат и да помислят как да оправят живота си, да си намерят работа и да започнат да изкарват пари. Винаги мога да им осигуря по някой и друг час работа. Има и други, които са прекадено уплашени, за да останат. Страхуват се да спрат някъде, защото се боят, че това, от което бягат, може да ги настигне.

- Като например?

- Лоши спомени, лоши хора.

- А аз кое от двете съм според вас?

- Може би и двете.

- Знаете ли, пропилели сте си живота в ресторантьорския бизнес. Трябвало е да постъпите в колеж. Имали сте бъдеще в психоанализата. Е, вече нямате никакво бъдеще. Карис каза ли ви защо бяга? Помислете внимателно. Ако се усъмня дори и малко във вашите твърдения, ще се наложи да сверя отговорите ви с госпожица Бакмейър.

- Беше мъж - каза Доби. - Бягаше от мъж. Какво друго да е?

- Спомена ли името му?

- Не съм я питал. Обикновено не го правя.

- Сигурен ли сте?

- Да. Нямам нищо против да споделят с мен каквото желаят, но не ги разпитвам за подробности.

- Защо?

- Защото съм чул достатъчно и не мога да понеса още много.

- Толкова ли сте чувствителен?

- Виновен. Това, което някои мъже правят с жените, ме кара да се срамувам от пола си.

Жената до вратата продължаваше да наблюдава паркинга, отпуснала пистолета със заглушител до тялото си. За миг Доби се почуди какво ли я е докарало дотук, какво ли ѝ бяха сторили мъжете -защото със сигурност бяха мъже; беше се научил да разпознава следите им. Каквото и да беше преживяла, то я беше превърнало в нещо ужасно, но това нямаше да спре Доби също да я нарани, ако се наложи. Не мислеше обаче, че може да стигне до нея, преди да стреля, ала вероятно можеше да се справи с Куейл. Малкото шкафче до леглото му беше пълно с ненужни боклуци - стари монети, зарядни устройства за телефони, които вече дори не се произвеждаха, счупени моливи, болкоуспокоителни лекарства с изтекъл срок, но покрай тях се търкаляха и нож КА-БАР с фиксирано острие и револвер „Сайдуиндър“ с „Магнум“ 22-ри калибър. Ако успееше да повали Куейл, да го използва като щит и да бръкне в шкафчето си...

- Не - каза Куейл.

- Не ви разбирам.

Куейл бръкна в един от джобовете на панталона си, извади оттам монета и я подхвърли на Доби, който инстинктивно я улови.

- Погледнете внимателно - каза Куейл.

Доби го направи. Беше четвърт долар от Канзас, малко поочукан и одраскан, с надпис, който повече приличаше на „Упояваме се в Бога“, защото капка масло не беше позволила да се отпечата добре. Сигурно струваше стотина долара, макар и не в това състояние. Доби я позна, защото това беше една от монетите, които държеше в нощното си шкафче. Беше я взел от касата и добавил към колекцията си от редки предмети с надеждата някой ден да я продаде.