Джон Коннолли - Жената от леса

- Притеснявам се за Доби.

Карлос беше на крака от десет часа, а на другата сутрин бе първа смяна. Мечтаеше си само за леглото, но харесваше Лейла, а Доби - още повече.

- Ако кажеш, ще отида да го проверя.

- Благодаря ти.

Лейла се върна при колата си, паркира я и се отправи към входа. Едва когато вратата се затвори зад гърба ѝ, Карлос обърна пикапа и се върна в заведението.

Паркър и Луис си тръгнаха заедно от бара. Луис бе слязъл пеша от апартамента си до брега, но не беше в настроение да се качва нагоре.

Бяха последните клиенти на заведението и улиците бяха сравнително пусти, като се изключи някоя и друга кола по „Къмършъл“.

- Затопля се - отбеляза Луис и действително имаше разлика дори за краткото време, което бяха прекарали вътре. Паркър чуваше капчука от покривите наоколо.

- Зимата свърши.

- Просто ей така?

- Просто ей така.

Колата на Паркър беше до бордюра, но на паркинга пред заведението имаше още един автомобил: нов пикап „Шевролет Силверадо“, силно тунингован, с огромни гуми и голяма кутия в багажника. В страната - и дори в щата - имаше места, чийто терен оправдаваше притежанието на подобна машина, но беше очевидно, че този конкретно не изпълнява функциите на работен кон. Самото му съществуване беше акт на самохвалство и опит за сплашване. И за да няма ни най-малко съмнение за намеренията на собственика му, на страничните огледала се ветрееха две малки флагчета на Конфедерацията, а на задното стъкло беше изрисувано едно по-голямо. Пикапът се виждаше от мястото, където седяха в бара, но не беше на никой от клиентите. Паркър беше забелязал, че автомобилът непрекъснато привличаше вниманието на Луис, въпреки че изражението му оставаше неразгадаемо.

- По колко вървят тези според теб? - попита Луис.

- Бих казал трийсет бона за базовия модел, но това чудовище е далеч от него. Предполагам, шейсет-седемдесет преди тунинга и пет кинта за знаменцата.

- Страшна работа е да парадираш с простотията си.

- Човек може да направи чудеса с пет кинта.

Добре, южняшка му работа. Само не разбирам какво прави

тук.

- Глупостта не знае граници.

- Мислиш, че е от глупост?

- Не, мисля, че е човек, който смята деня си за добър, ако е успял да сговни деня на някой друг.

Това не беше първото такова знаме, което Паркър виждаше напоследък, и знаеше, че няма да бъде последното. Не беше толкова наивен да вярва, че гневът и нетолерантността са нещо ново за щата, но не си спомняше някога да са се носили толкова гордо и открито като медали за храброст. Фанатизмът и омразата набираха нови сили.

- Дойде времето на тънещите в мрак и невежество - каза Луис.

- Сигурно си прав, но точно този не си струва да го чакаме.

- Познаваш ли го?

- Не, само типажа. Да изтърпиш да ги слушаш, е все едно да си натикаш бодлива тел в ушите.

Луис огледа пустата улица.

- Ей сега се връщам - каза той.

- Да паля ли колата?

- Бих казал, че е препоръчително.

Паркър тръгна. „Мустангът“ му чакаше зазимен да се запролети, а сега шофираше сребрист „Таурус“ от 2009-а - един от двата безлични автомобила, които използваше в случаите, когато работата му изискваше дискретност. Мразеше тауруса и вече беше решил да го смени с нещо поне малко по-непрактично, но тази вечер се радваше, че го има. Понякога на самия него му беше трудно да си спомни как изглежда колата му, така че се съмняваше някой друг да я е запомнил. Качи се на волана, запали двигателя и зачака. Две минути по-късно Луис отвори вратата и се качи. В дясната си ръка въртеше малко флагче на Конфедерацията.

- Какво, по дяволите, е това? - попита той, като посочи колата.

- Таурус - отвърна Паркър и потегли.

Въздържа се да натисне педала, за да не налети в някой заледен банкет, но страшно му се искаше таурусът да има малко повече огън в търбуха си.

- На бас ли си се хванал? По-бързо щях да се измъкна пеша.

- Да питам ли какво направи?

Не се наложи да чака отговор от Луис. Само след секунди се разнесе отчетливият грохот от взривен автомобил. Паркър продължи да шофира, като се оглеждаше за полицейски автомобили, но такива не се виждаха. Скоро и те щяха да пристигнат. Надяваше се само, че районът около бара наистина е бил толкова пуст, колкото изглеждаше.

- Обзалагам се, че сега му се иска да беше взел нещо на дизел -отбеляза той.

- Да го брои за урок.

Паркър посочи флагчето.

- Това за сувенир ли ще го пазиш?

- Записах си номера му. Може да открия къде живее и да му го върна.