Джон Коннолли: Жената от леса

Паркър го гледаше сериозно.

- Колко точно изпи?

Неподвижен покой изпълни целия бар. Всички други изчезнаха. Останаха само те двамата и никой друг.

Луис се усмихна.

Над скована в ледове гора, над покрити със сняг полета, в покрайнините на едно градче в северозападната част на щата, близо до една къща в края на Великите северни гори...

В една приказка.

Момченцето се казваше Даниел Уийвър. То беше на пет години, а лицето му имаше сериозното изражение, характерно само за чертите на най-малките и най-старите. Очите му, много тъмни, бяха втренчени в жената пред него: Холи, майка му, въпреки че ако ги разделяха, никой непознат не би ги събрал отново по външни прилики. Тя беше руса, а Даниел - чернокос, тя - румена, той - блед, като светлина и сянка. Тя го обичаше, беше го обикнала от първия миг, но темпераментът му, също като цветовете, ѝ беше чужд. Подхвърлено дете, би казал някой -оставено в люлката на мястото на истинския ѝ син, по-спокойна и мила душа, отведена дълбоко под земята при по-старите души, за да осветява недрата ѝ с духа си.

Само че нямаше да бъде вярно. Даниел може и да беше откраднато дете, но не по този начин.

Гневните детски изблици го застигаха внезапно като лятна буря: свирепи пристъпи, придружени от викове и сълзи, а често и от насилие, което се изливаше само върху неодушевени предмети. В такива моменти никоя играчка не беше в безопасност, никоя врата не беше недостойна за тряскане и ритници, но колкото и да бяха страховити, тези настроения си оставаха редки и краткотрайни, а след като отминеха, момчето изглеждаше замаяно, като че ли смутено от собствените си способности.

Висините на радостта му не успяваха да компенсират дълбините на отчаянието му, но какво от това? Въпреки че на Холи понякога ѝ се искаше синът ѝ да приема по-спокойно света, да не бъде толкова подозрителен към него. Но той беше твърде чувствителен и извън обичайната си среда - дома си, къщата на баба си и дядо си и гората, -беше винаги нащрек.

Дори между сигурните стени на собствения си дом той понякога имаше моменти като този, когато го обземаше непонятен страх и не стоеше сам, а намираше утеха в присъствието на майка си и нейните приказки.

Книгата в ръцете на Холи Уийвър беше английско издание на приказките на Братя Грим от 1909 г., с илюстрации от Артър Ракам. Неизвестно защо, в томчето бяха добавени няколко празни страници от различен вид хартия. Това продължаваше да бъде най-ценната книга в дома им, която според интернет струваше стотици долари. Можеше да струва и много повече, ако беше подписана от самия Ракам: тези екземпляри вървяха по десет-петнайсет хиляди долара - повече, отколкото Холи някога бе имала наведнъж и със сигурност повече, отколкото би могла да си представи да плати за книга.

Но Холи не знаеше кой знае какво за колекционирането на книги, а и никога не би ѝ хрумнало да се раздели с тази, дори и да можеше да я продаде. Тя бе част от наследството на сина ѝ, връзка с друга жена, която вече си беше отишла.

Даниел като че ли разбираше важното ѝ значение, въпреки че Холи никога не му бе разказвала за него. Дори в най-яростните си изблици той внимаваше да не повреди книгите си, а тази заемаше гордо място на най-горната лавица. Когато беше уплашен или изнервен, майка му четеше от нея и той скоро заспиваше. Тя имаше чувството, че вече може да рецитира повечето приказки наизуст, но във вземането на книгата от полицата и разтварянето ѝ имаше ритуални елементи, които не можеха да бъдат пропуснати и трябваше да бъдат точно изпълнявани всеки път.

Дори сега, когато приказката, която щеше да му разкаже, не беше напечатана в книгата.

- Разкажи ми специалната приказка - каза Даниел и майка му разбра, че това е една от онези нощи, в които го измъчваха твърде сложни емоции, за да бъдат назовани с думи.

- Коя приказка? - попита тя, защото такъв беше ритуалът.

- Приказката за Жената от леса.

Холи беше измислила това заглавие. Наречете го момент на слабост. Или прикрита изповед.

- Не искаш ли някоя от другите?

Поклащане на главата и огромни черни очи, които не мигат.

- Не, само тази.

Холи не възрази, а прелисти книгата до края, където с червен конец бяха прихванати няколко допълнителни страници. Тя не беше Ракам, но я биваше в рисуването и беше изляла сърцето си в тази приказка за Даниел. Даже беше премерила и изрязала листовете така, че да отговарят на оригиналните, а думите бе написала на ръка с калиграфски почерк.