Джон Коннолли: Жената от леса

- Завещание ли? Що за наследство?

- Предполагам, написано с допряно до челото дуло. Явно си го кътат от години.

- Докато страстите поотшумят?

- Докато съвсем отшумят.

- Сами ли ще го обслужват, или се надяват на някаква клиентела?

- Търсят си барман.

- Ще трябва да е някой по-луд и от тях самите.

- Това се оказва сериозна пречка за начинанието.

- Ти би ли работил в техен бар?

- Поне ще съм спокоен, че няма да имам неприятности.

- Не, ще си спокоен, че няма да имаш външни неприятности.

- Ако успеят да го отворят, ще се наложи да ги подкрепиш. Иначе много ще се засегнат. Знаеш колко държат на двама ви с

Ейнджъл.

- За което си виновен ти.

- Аз просто улесних запознанството ви.

- Както плъховете са улеснили чумата.

- Тц-тц.

Луис допи мартинито си и вдигна празната чаша към бармана.

- Знаеш ли, тази новина ме разведри - каза той.

- Така и предполагах.

- Работиш ли върху нещо?

- Само някакви бумаги за Мокси. Нищо особено.

Мокси Кастин бе един от най-колоритните образи в правния свят на Портланд. Със зле скроените си костюми и клоунски маниери той изглеждаше съвършено ненадежден, но опитът на Паркър го беше научил, че само надеждните люде са готови да надянат премяна, която говори обратното. Мокси плащаше добре и навреме, което го превръщаше в rаrа avis[2] Rara avis (лат.) - рядка птица. - Бел. прев. не само в юридическите кръгове, но и в повечето други области. Освен това Мокси познаваше добре повечето -макар и не всички - дела на Паркър, включително тайното споразумение с Федералното бюро за разследване, което всеки месец носеше определена сума по сметката му в замяна на консултантски услуги. Не можеше да се каже, че Мокси одобрява безусловно тази договорка, но пък и Паркър ясно съзнаваше, че това е сделка с дявола.

- Струваш ми се уморен като за човек, който не прави нищо особено - отбеляза Луис.

- Не спя добре.

- Кошмари?

- Не съм сигурен, че винаги успявам да разгранича сънищата от реалността. Понякога, когато съм буден, е още по-страшно.

Паркър вече разпознаваше признаците на депресията, която витаеше над него още от пубертета, но беше започнала да го измъчва по-осезаемо след онази престрелка, в която едва не загина. Знаеше, че скоро ще му се наложи да потърси уединение. Щеше да изпита желание, дори потребност да остане сам, защото дъщеря му най-често му се явяваше тъкмо в такива моменти.

- Веднъж Ейнджъл ми каза нещо...

Паркър зачака. Луис сякаш беше прочел мислите му или беше съзрял мимолетното бяло на изгубеното дете в очите му.

- Каза, че според него ти виждаш Дженифър и че тя ти говори.

- Дженифър е мъртва.

- Моите уважения, но не това е важното.

- Както казах, трудно ми е да отделя сънищата от реалността.

- Знаеш ли, въобще не мисля, че ти е трудно.

Времето минаваше бавно.

- Някога сънувах баща си - каза Луис.

Паркър знаеше, че баща му беше попаднал в ръцете на агресивни фанатици, които го бяха обесили на дърво и запалили. Много години по-късно Луис ги бе намерил и изгорил дървото, на което беше загинал баща му.

- Идваше в съня ми - продължи той, - обгърнат от пламъци, и устата му се движеше, само че нищо не излизаше от нея или поне аз нищо не разбирах. Питах се какво се мъчи да ми каже. Накрая реших, че се опитва да ме предупреди. Мисля, че ми казваше да не търся отмъщение, защото знаеше в какво ще се превърна, ако го направя. Сънувах го и знаех, че сънувам, но когато се събудех, усещах миризмата му в стаята - на лайна и бензин, дим и овъглено месо. Казвах си, че си въобразявам, че това са познати миризми, че сънят ме кара да сглобявам парчетата по този начин. Но миризмата беше силна, много силна; оставаше по косата и кожата ми през целия ден, а понякога и други хора я усещаха. Питаха ме защо мириша така, а аз нямах отговор или той нямаше да им хареса; предполагам, не харесваше и на мен. Това ме плашеше. Преследваше ме почти цял живот. Само Ейнджъл знаеше за това. Той усещаше миризмата; усещаше я, когато се събудех до него след кошмара, а аз не исках да го лъжа, защото никога за нищо не съм го лъгал. Затова му разказах, както разказвам и на теб сега, и той ми повярва, също както знам, че и ти ми вярваш. Баща ми вече не идва толкова често, а когато ме навестява, това не ме разстройва. Знаеш ли защо? Заради теб. Защото с теб видях неща, преживях неща, които ме накараха да разбера, че не съм луд и не съм единствен. Нещо повече: във всичко това има някаква утеха. Мисля, че затова дойдох тук днес и затова ти се обадих. Знам, че ако изгубя Ейнджъл, ще го намеря отново. Преди това ще направя този свят на парчета и може би ще изгоря като баща си, но това няма да бъде краят за двама ни с Ейнджъл. Той ще ме чака от другата страна и заедно ще продължим нататък, каквото и да значи това. Знам го благодарение на теб. Много хора съм наранил -някои го заслужаваха, други - не, въпреки че тогава разликата не означаваше нищо за мен, а и сега не означава кой знае какво. Можех да мисля повече какво върша, но предпочетох да не го правя. Ръцете ми са изцапани с кръв и още много кръв ще пролея, преди да приключа с този живот, но ще го направя, защото следвам друг път, твоя път; ще пожертвам себе си, защото трябва, защото това е моето изкупление. В замяна ще мога да бъда завинаги с Ейнджъл. Такава е сделката. Кажи го на дъщеря си следващия път, когато я видиш. Кажи ѝ да го предаде на своя бог.