Уилки Колинс - Жената в бяло

Нито очевидното удивление на майка ми от моето поведение, нито пламенността, с която Песка изброяваше предимствата, предложени ми от новата работа, не разколебаваха необяснимата ми неохота да отида в Лимъридж Хаус. След като пуснах в действие всички дребни възражения срещу заминаването ми за Къмбърланд, които ми дойдоха наум, и след като получих отговор на всяко едно от тях, с което бях напълно разгромен, аз се опитах да издигна една последна пречка, запитвайки какво ще стане с учениците ми в Лондон, докато уча младите госпожици на мистър Феърли да рисуват от натура. Явно отговорът на това беше, че по-голямата част от тях ще отсъствуват поради есенните си пътешествия, а малцината, които ще останат, могат да бъдат поверени на грижите на един от моите събратя по професия, чиито ученици веднъж, при подобни обстоятелства, бях поел от него. Сестра ми ми припомни, че този господин изрично е поставил услугите си на мое разположение през настоящия сезон в случай, че искам да замина; майка ми най-сериозно ме помоли да не изправям срещу собствените си интереси и здравето си един неоснователен каприз; а Песка съкрушено ме увещаваше да не ранявам сърцето му, отхвърляйки първата, изпълнена с благодарност услуга, която бе успял да стори на приятеля, спасил живота му.

Очевидната искреност и обич, които вдъхновяваха тези протести, биха повлияли на всеки, който притежава грам добрина в себе си. Макар че не можех да победя необяснимото си своенравие, все пак имах достатъчно съвест, за да се засрамя дълбоко и да отстъпя, обещавайки да направя всичко, що се иска от мен.

Останалата част от вечерта премина достатъчно весело в закачливи предугадки за живота, който ме очакваше с двете млади дами в Къмбърланд. Песка, вдъхновен от нашия национален грог, който, изглежда, го беше ударил в главата по най-изумителен начин само пет минути след като бе минал през гърлото му, защити претенциите си да бъде смятан за истински англичанин, като в бърза последователност произнесе серия от речи, вдигайки наздравици за майка ми, сестра ми, за мен и една обща за мистър Феърли и двете млади госпожици, от чието име той самият веднага след това трогателно ни благодари.

— Една тайна, Уолтър — каза доверително малкият ми приятел, когато се прибирахме заедно. — Изчервявам се, като си спомня собственото си красноречие. Душата ми ще се пръсне от амбиция. Ще дойде ден, когато ще влезна във вашия знатен Парламент. Мечтата на живота ми е да стана почитаемият Песка — член на Парламента!

На следващия ден изпратих препоръчителните си писма до работодателя на професора на Портланд Плейс. Три дни изминаха и аз заключих с тайно доволство, че са сметнали характеристиките ми за недостатъчно убедителни. На четвъртия ден обаче дойде отговор. Съобщаваше ми се, че мистър Феърли е приел услугите ми и ме умолява да замина незабавно за Къмбърланд. Всички необходими указания за пътуването ми бяха грижливо и ясно добавени в послепис.

Приготвих се твърде неохотно да напусна Лондон рано на другия ден. Привечер, отивайки нейде на гости, Песка се отби да се сбогуваме.

— Във ваше отсъствие ще се теша — подхвана Песка закачливо — с една възхитителна мисъл: че моята добронамерена ръка ви даде първия тласък за сполука в света. Вървете, приятелю! Желязото се кове, докато е горещо — в Къмбърланд (английска поговорка). Оженете се за една от двете млади госпожици; станете почитаемият Хартрайд, член на Парламента; и когато стигнете върха, спомнете си, че Песка, който е на дъното, е направил всичко това!

— Опитах се да се засмея ведно с малкия си приятел на тази шега преди раздялата, но душевното ми състояние не ми бе подвластно. Нещо почти болезнено ме разтърси, докато той изричаше последните си весели думи за сбогом.

Когато останах отново сам, вече нямах какво да върша и затуй се отправих към къщата в Хампстед, за да се сбогувам с майка си и Сара.

Целия ден жегата бе мъчително подтискаща, а вечерта бе прихлупена и душна.

Майка ми и сестра ми изрекоха толкова думи все за последен път и толкова пъти ме молиха да остана още пет минути, че бе почти полунощ, когато прислужницата заключи зад мен градинската порта. Извървях, няколко крачки по най-краткия път към Лондон, сетне спрях и се поколебах.

Пълната луна светеше силно на тъмносиньото беззвездно небе и обгръщаше с тайнственост напуканата земя, на равнината, която изглеждаше толкова дива, та човек би помислил, че се намира на стотици мили от големия град, който се простираше под нея. Мисълта да се потопя тъй бързо в зноя и мрака на Лондон ми беше противна. Перспективата да си легна в душната ми квартира и перспективата постепенно да се задуша изглеждаха в тогавашното неспокойно състояние на духа и тялото ми едно и също нещо. Реших да се поразходя до дома по най-заобиколния път, където въздухът бе по-свеж, и следвайки светлите, виещи се пътеки на равнината, да вляза в Лондон откъм най-откритото му предградие. Така щях да изляза на Финчли Роуд и да се прибера в хладния въздух на новата утрин от западната страна на Риджънтс Парк.