Уилки Колинс: Жената в бяло

С моя италиански приятел се бяхме срещали в някои известни домове, където той преподаваше родния си език, а аз — рисуване. Всичко, което тогава знаех за историята на неговия живот, беше, че някога е бил на длъжност в университета на Падуа, че е напуснал Италия по политически причини (за същността на които той избягваше да говори пред когото и да е) и че от много години живее почтено в Лондон като учител по езици.

Без да бъде в действителност джудже — тъй като беше съвършено съразмерен от главата до петите, — Песка бе най-дребното човешко същество, което някога съм виждал извън панаирджийските палатки. Където и да бе, той правеше впечатление не само с външния си вид, но се отличаваше още повече сред обикновените представители на човечеството с безобидната ексцентричност на характера си. Ръководна идея на неговия живот, изглежда, бе, че е длъжен да покаже благодарността си към страната, която му е предоставила убежище и начин за препитание, като прави всичко, което е по силите му, за да се превърне в англичанин. Но тъй като комплиментът, който отправяше към нацията ни като цяло, носейки неизменно чадър, гамаши и бяла шапка, не го задоволяваше, професорът показваше все по-голямо стремление да стане англичанин не само по външен вид, но и в навиците си и забавленията, които си избираше. Откривайки, че нашият народ се отличава с пристрастието си към атлетическите игри, дребното човече с най-чистосърдечна невинност се посвещаваше без предварителна подготовка на всички наши английски спортове и развлечения, щом му се удадеше възможността да се включи в тях, твърдо убеден, че с усилие на волята е способен да усвои националните, ни спортни занимания, така както бе възприел националните гамаши и бялата шапка.

Виждал го бях как, без ни най-малко да се замисля, с риск да изпотроши крайниците си, участвува в лов за лисици или играе крикет; а скоро след това го видях да рискува живота си не по-малко безразсъдно в морето при Брайтън.

Срещнахме се там случайно и влязохме заедно да се къпем. Ако бяхме отдадени на някакво занимание, свойствено преди всичко за моя народ, аз, разбира се, бих следил съвсем внимателно Песка; но тъй като по принцип, чужденците могат да се оправят във водата не по-зле от англичаните, въобще и през ум не ми мина, че умението да плува би могло просто да увеличи списъка от мъжествени занимания, които професорът бе убеден, че може да научи из един път. Скоро след като и двамата се бяхме отдалечили от брега, аз спрях, забелязвайки, че приятелят ми не ме настига, и се обърнах да го потърся. За мой ужас и учудване между себе си и брега не видях нищо друго освен две малки бели ръце, които се размахаха за миг над водната повърхност, а след това изчезнаха от полезрението. Гмурнах се да го спасявам и открих бедния човечец свит кротко на кълбо на дъното в една дупка, покрита с морски камъчета. Видя ми се по-малък от всякога. През минутите, които изтекоха, докато го изваждах на брега, въздухът го съживи и с моя помощ Песка дойде отново на себе си. Възвръщайки отчасти жизнерадостния си дух, той отново разкри своята прекрасна заблуда по отношение на плуването. В мига, в който можа да проговори през тракащите си зъби, той се усмихна глупаво и заяви, че според него това се дължало на схващане.

Когато се възстанови напълно и се присъедини към мен на брега, сърдечната му южняшка природа за миг надделя над всички превзети английски задръжки. Той ме стъписа със силното, необуздано излияние на чувствата си, със страстните си възклицания в екзалтиран италиански стил. Песка обяви, че оттук насетне животът му е на мое разположение, а после додаде тържествено, че няма да познае отново щастието, докато не намери сгоден случай да докаже признателността си, като ми се отплати с някоя услуга, която аз от своя страна да запомня до края на дните си.

Сторих всичко възможно, за да възпра пороя от сълзи и възражения, като упорито твърдях, че това премеждие е само един добър повод за шега, и успях най-накрая, поне така си мислех, да поуталожа прекомерното чувство на задължение към мен, което бе обхванало Песка. Тогава въобще не предположих, а също и по-късно, когато приятната ни ваканция бе приключила, че възможността да ми услужи, за която моят благодарен другар така пламенно копнееше, ще му бъде предоставена толкова скоро, че той ще я прегърне страстно на мига и че с тази си постъпка ще промени посоката на житейския ми път до такава степен, че сам да не мога да се позная.