Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

„Щастието, драга Ребека, е най-вече и преди всичко ведро и радостно чувство на невинност.“

Само да можеха лебедите да заплуват редом по тъмнозеленото езеро, снимката можеше да се окаже коронното постижение в кариерата му на сватбен фотограф.

За нищо на света не искаше да променя позицията на новобрачните, защото меката светлина изпод балдахина от короните на дърветата превръщаше младоженката с нейните свободно спуснати златисточервени къдрици в истински прерафаелитски ангел и подчертаваше издяланите скули на съпруга й. Не си спомняше кога за последно му се бе случвало да снима тъй красива двойка. При господин и госпожа Матю Кънлиф не се налагаха тактични трикове, нито специален ъгъл, който да скрие тлъстинки по гърба (тя беше дори с една идея по-слаба, отколкото трябва, но на снимка щеше да излезе идеална), нямаше нужда да се подканя младоженецът: „Хайде сега да опитаме една със затворена уста“, защото зъбите на господин Кънлиф бяха правилни и бели. Единственото, което трябваше да бъде скрито, и това щеше да стане с ретуш на финала, беше грозният белег над лакътя на булката: морав и отчетлив, с още видими следи от шевовете.

Бе носила гумена шина, когато фотографът отиде в дома на родителите й сутринта. Доста го постресна при свалянето й за снимките. Почуди се дори дали не е правила неуспешен опит за самоубийство преди сватбата, защото какво ли не бе видял през двайсетте си години стаж.

– Бях нападната – обясни госпожа Кънлиф или Робин Елакот, както се бе казвала допреди два часа. Фотографът бе силно впечатлителен човек и му се наложи да пропъди представата за стомана, врязваща се в тази мека бледа плът. За щастие, грозният белег сега бе скрит в сянката, хвърляна от букета с кремави рози на госпожа Кънлиф.

Лебедите, проклетите лебеди. Ако и двата можеха да се махнат от фона, не би имало значение, но единият непрестанно се гмуркаше и рунтавото му пирамидално задниче току щръкваше по средата на езерото като перест айсберг, пращащ вълнички по повърхността, тъй че дигиталното му отстраняване щеше да бъде далеч по-сложно, отколкото си представяше младият господин Кънлиф, който го предложи като изход от ситуацията. Спътникът на лебеда междувременно продължаваше да се носи край брега – грациозен, спокоен и определено извън кадър.

– Готово ли е? – попита младоженката с нескрито нетърпение в гласа.

– Изглеждаш прелестна, цветенце – обади се Джефри, бащата на младоженеца, зад гърба на фотографа. Вече май беше подпийнал. Родителите на двамата, кумът и шаферките наблюдаваха, застанали под сянката на близките дървета. Най-малката шаферка, наскоро проходила, едва бе удържана да не мята камъчета в езерото и сега мрънкаше, а майка й я успокояваше с немлъкващ дразнещ шепот.

– Приключихте ли? – отново поиска да узнае Робин, без да обръща внимание на свекъра си.

– Почти – излъга фотографът. – Ако обичате, обърнете се още малко към него, Робин. Точно така. Хубави широки усмивки. Сега!

В двойката се долавяше напрежение, което не можеше да бъде изцяло приписано на трудността от композирането на снимката. Фотографа това не го интересуваше. Не беше брачен консултант. Срещал бе младоженци, които започваха да си крещят още докато си отчиташе светломера. Една булка с гръм и трясък бе напуснала сватбения прием. Още пазеше размазана снимка от 1998 година, за да забавлява приятели с нея, на която младоженецът блъсваше с глава кума.

Колкото и привлекателни да бяха семейство Кънлиф, той не им даваше големи шансове. Този дълъг белег на ръката на булката го бе стреснал от самото начало, приемаше го като злокобно предзнаменование.

– Хайде стига толкова – изрече внезапно младоженецът и пусна Робин. – Вече имаме достатъчно снимки, нали?

– Чакайте, чакайте, ето че и другият се приближава! – рече сприхаво фотографът.

В мига, щом Матю пусна Робин, лебедът край далечния бряг пое през тъмнозелената вода към другаря си.

– Човек ще рече, че проклетниците го правят напук, а, Линда? – засмя се гръмогласно Джефри към майката на булката.

– Няма значение – отсече Робин и привдигна дългата си пола над обувките с твърде нисък ток. – Сигурна съм, че все нещо е излязло.

Излезе изпод дърветата на яркото слънце и пое през моравата към замъка от седемнайсети век, където вече се бяха скупчили повечето от гостите, пийваха шампанско и се възхищаваха на гледката около хотела.