Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Лицето на Линда, доколкото Страйк успяваше да го види под сребристата шапка, беше сърдито.

– Много благодаря – каза той, когато най-сетне келнерът се отдръпна да му направи път, но когато хвана облегалката на стола си, Линда леко докосна с ръка ръкава му. Но този слаб допир бе усетен от него като щракнати белезници, тъй като бе съпроводен с излъчване на майчино негодувание и обида от злоупотребата с гостоприемство. Тя много приличаше на дъщеря си. Оредяващата коса на Линда също бе златисточервеникава, а ясните й сиво-сини очи бяха подчертавани от сребристата шапка.

– Защо сте тук? – процеди тя през стиснати зъби, докато около тях се суетяха келнери, поднасящи ордьоврите. Поне пристигането на храната бе отвлякло вниманието на гостите. Разговорите бяха възобновени и хората се заеха с дългоочакваното угощение.

– За да помоля Робин да се върне на работа при мен.

– Вие я уволнихте. Това разби сърцето й.

Много неща би могъл да отвърне, но предпочете да не го прави от уважение към изстраданото от Линда, когато бе зърнала двайсетсантиметровата рана от нож.

– Три пъти беше нападната, докато работеше при вас – заяви Линда със зачервено лице. – Три пъти.

Страйк бе в състояние съвсем искрено да увери Линда, че приема отговорност само за първото от тези нападения. Второто се случи, след като Робин бе нарушила изричните му нареждания, а третото – в резултат на това, че не само не му се подчини, а застраши разследването на убийство и целия му бизнес.

– Тя изобщо не спи. Чувам я нощем...

Очите на Линда станаха прекомерно бляскави. Пусна го, но прошепна:

– Вие нямате дъщеря. Не можете да разберете какво преживяхме.

Преди Страйк да успее да мобилизира изтощените си способности за отговор, тя закрачи към централната маса. Той улови погледа на Робин над недокоснатия й ордьовър. Изражението й бе тревожно, сякаш се боеше, че той може да си тръгне. Той леко повдигна вежди и най-после се отпусна на мястото си.

Масивно тяло вляво от него се размърда заплашително. Страйк се обърна и срещна още едни очи като на Робин под рунтави вежди.

– Вие сигурно сте Стивън – каза Страйк.

По-големият брат на Робин изръмжа, като все така гледаше гневно. И двамата бяха едри мъже, сместени на тясно – лакътят на Стивън се допря до този на Страйк, когато посегна към халбата си с бира. Останалите на масата се взираха в Страйк. Той повдигна дясната си ръка в подобие на вял поздрав и си спомни, че е превързана чак като я видя, което го смути, че е привлякъл още повече внимание към себе си.

– Здравей, аз съм Джени, съпругата на Стивън – обади се широкоплещестата брюнетка от другата страна на Стивън. – Личи си, че това би ти дошло добре.

Тя му подаде недокосната халба с бира през чинията на Стивън. Страйк й беше толкова признателен, че му идеше да я разцелува. Но се съобрази с още намръщената физиономия на Стивън и промълви полугласна благодарност, след което пресуши половината на един дъх. С крайчеца на окото си забеляза Джени да казва нещо в ухото на Стивън. Той погледна как Страйк остави на масата халбата, прочисти гърло и изрече сърдито:

– Е, май заслужаваш поздравления.

– За какво? – попита Страйк недоумяващо.

Изражението на Стивън се смекчи с една идея.

– Залови онзи убиец.

– О, да – отвърна Страйк, хвана вилицата с лявата си ръка и загреба наведнъж муса от сьомга в ордьовъра. Едва когато го лапна всичкия, забеляза, че Джени се смее, и си даде сметка, че беше редно да подходи с повече респект към деликатеса.

– Съжалявам – избъбри. – Много огладнях.

Стивън вече го наблюдаваше с проблясък на одобрение.

– Че какво има да му се церемони човек? – вдигна рамене и погледна собствения си мус. – Главно въздух съдържа.

– Корморан – обади се Джени, – би ли помахал на Джонатан. Той е другият брат на Робин, ето го там.

Страйк погледна накъдето тя му сочеше. Слабичък младеж със същите цветове като на Робин му махаше ентусиазирано от съседната маса. Страйк го поздрави с кратък и неловък жест.

– Искаш я да се върне, а? – изстреля Стивън насреща му.

– Да – отговори Страйк. – Искам.

Донякъде очакваше гневна реакция, но вместо това Стивън дълбоко въздъхна.

– Предполагам, че трябва да съм доволен. Не съм я виждал по-щастлива, отколкото като работеше за теб. Направо й вадех душата, като бяхме хлапаци, и тя казваше, че иска да стане полицай. Ще ми се да не го бях правил – добави и прие нова халба бира от келнера. Обърна впечатляващо количество от нея, преди да продължи. – Като си припомням сега, били сме големи гадняри с нея, а тогава тя... Е, сега по-добре умее да се защитава.