Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Как си, Робин? – попита и млясна въздуха до ухото й.

Нещастна, разочарована и гузна, задето не се чувстваше щастлива, Робин внезапно усети колко много не я харесваше тази жена, нейна нова леля.

– Прелестна рокля – подхвърли леля Сю, но погледът й вече беше насочен към хубавия Матю.

– Ще ми се майка ти... – подзе, после изхлипа и зарови лице в кърпичката, приготвена в ръката й.

Към тях се придвижиха още приятели и роднини, сияещи, целуващи, ръкостискащи. Джефри непрекъснато задържаше колоната, като се нахвърляше с мечешка прегръдка върху всеки, който не се съпротивляваше активно.

– Той дойде, значи – каза Кейти, любимата братовчедка на Робин. Щеше да й бъде шаферка, ако не беше в напреднала бременност. Днес й беше терминът. Робин се чудеше как още може да ходи. Усети корема й твърд като диня, когато се наведе за целувка.

– Кой дойде? – попита Робин, когато Кейти вече пристъпваше напред, за да прегърне Матю.

– Шефът ти, Страйк. Мартин го беше арестувал долу в...

– Мисля, че мястото ти е там, Кейти – намеси се Матю и й посочи маса в центъра на залата. – Сигурно ти е трудно в тази жега и имаш нужда да поседнеш.

Робин едва регистрира преминаването на още няколко гости край редицата на посрещачите. Даваше отговори наслуки на благопожеланията им, а очите й постоянно се стрелкаха към входа, от който прииждаха гостите. Дали Кейти бе имала предвид, че Страйк все пак е в хотела? Беше я последвал от църквата ли? Щеше ли да се появи? Къде се криеше? Тя го бе търсила навсякъде – на терасата, във фоайето, в бара. Надеждата й се събуди само за да помръкне отново. Може би Мартин, прочут със своята нетактичност, го бе накарал да побегне. После си напомни, че Страйк не беше чак такова крехко създание, и надеждата лумна отново. Докато се луташе вътрешно между очакване и скептицизъм, стана й още по-невъзможно да симулира настроение като за сватбен ден, а знаеше, че неспособността й да покаже подходящите чувства нервира Матю.

– Мартин! – възкликна радостно Робин, когато се появи по-малкият й брат, вече прехвърлил границата с поне три халби и придружаван от приятелите си.

– Значи вече си знаела? – рече Мартин. Държеше в ръка мобилния си телефон. Предишната нощ бе спал у приятел, за да отстъпи стаята си на роднини, дошли от юг.

– Какво да съм знаела.

Мартин вдигна към нея екрана, за да й покаже репортажа от новините. Тя ахна, като видя кой е бил Изкормвача. Раната, която й бе нанесъл този човек, и в момента пулсираше болезнено.

– Той още ли е тук? – попита Робин, изоставила всякакви преструвки. – За Страйк питам. Каза ли, че ще остане, Март?

– За бога! – измърмори Матю.

– Прощавай – извини се Мартин, усетил раздразнението на Матю. – Задържам опашката.

И той отмина напред. Робин се обърна да погледне Матю и като на термална снимка видя как вината свети в него.

– Знаел си – процеди тя, като разсеяно раздруса ръката на пралеля, навела се в очакване на целувка.

– Какво да съм знаел? – тросна се той.

– Че Страйк е заловил...

Но за вниманието й настояха бившият състудент и колега на Матю Том и годеницата му Сара. Тя не чу почти и дума от онова, което каза Том, защото не сваляше поглед от вратата, където се надяваше да види Страйк.

– Знаел си – повтори Робин, след като Том и Сара се отместиха. Отново имаше пауза. Джефри се бе озовал срещу братовчед от Канада. – Нали?

– Хванах края на новините сутринта – измърмори Матю. Лицето му се изопна, когато погледна над главата на Робин към входа. – Е, ето ти го. Желанието ти се сбъдна.

Робин се извърна. Страйк току-що бе влязъл с навеждане в залата. Едното му око бе сиво-лилаво над силно наболата брада, едното му ухо бе подуто и шито. Повдигна превързаната си ръка, когато очите им се срещнаха, и направи опит за усмивка, която се превърна в гримаса на болка.

– Робин – заговори Матю, – чуй, трябва да ти...

– След минута – прекъсна го тя с радост, каквато очебийно бе отсъствала у нея през целия ден.

– Преди да приказваш с него, трябва да ти кажа...

– Мат, моля те, не може ли да почака?

Никой от семейството не прояви склонност да забави Страйк, а и травмата му не предполагаше възможност да се здрависва. Държеше превързаната ръка пред себе си и се придвижваше странично покрай редицата. Джефри го стрелна неприязнено, а дори и майка й, която го бе харесала при единствената им предишна среща, не можа да докара усмивка, когато той я поздрави по име. Като че всички гости в ресторанта наблюдаваха ставащото.