Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Не беше нужно да стигаш до такъв драматизъм – усмихна се Робин срещу подутото му лице, когато той най-сетне застана срещу нея. Той й се ухили в отговор, колкото и болезнено да бе за него: триста и двайсет километровото пътуване, което бе предприел тъй неразумно, си струваше все пак, за да я види как му се усмихва така.

– Да нахълташ така в църквата! Можеше просто да се обадиш...

– Да бе, съжалявам, че изпосъборих цветята – каза Страйк, като адресира извинението си включително и към намусения Матю. – И се обадих, но...

– Телефонът ми не беше включен тази сутрин – обясни Робин, която си даваше сметка, че задържа опашката, но не я бе грижа вече. – Заобиколете ни – посъветва весело шефката на Матю, висока червенокоса жена.

– Не, аз ти звънях преди два дни – уточни Страйк.

– Какво? – ахна Робин, докато Матю сковано разговаряше с Джемайма.

– Няколко пъти – потвърди Страйк. – Оставих съобщение.

– Не съм получила никакви обаждания – отвърна Робин, – нито съобщение.

Бъбренето, потракването и тихата музика от квартета сякаш внезапно заглъхнаха, когато в гърдите й се надигна шок.

– Кога е било... как каза... преди два дни ли?

Откакто бе пристигнала в дома на родителите си, непрекъснато бе заета с досадни предсватбени задължения, но все пак бе успявала често да проверява телефона си крадешком с надеждата Страйк да й е звънил или да е пратил съобщение. Сама в леглото в един часа миналата нощ беше понечила да провери историята на обажданията до нея със слабата надежда да открие пропуснато повикване, но установи, че тя цялата беше изтрита. След като бе спала много малко през последните две седмици, стигна до извода, че от изтощение е натиснала погрешен бутон и я е заличила случайно...

– Няма да оставам – измънка Страйк. – Само исках да кажа, че съжалявам, и да те помоля да дойдеш...

– Трябва да останеш – заяви тя и хвана ръката му, сякаш той можеше да избяга.

Сърцето й препускаше тъй бързо, че се почувства останала без дъх. Съзнаваше, че вероятно е пребледняла, а жужащото помещение се разлюля пред очите й.

– Моля те, остани – промълви тя, все още стиснала здраво ръката му, без да обръща внимание на наежения Матю до себе си. – Имам нужда... искам да говоря с теб. Мамо? – извика.

Линда излезе от редицата на посрещачите. Имаше вид, че е очаквала повикването и не изглеждаше доволна.

– Моля те, би ли добавила Корморан към някоя маса? – каза Робин. – Може да го настаниш при Стивън и Джени.

Без да се усмихне, Линда поведе Страйк. Още няколко последни гости чакаха да поднесат поздравленията си. Робин не беше в състояние повече да се усмихва и да бъбри любезности.

– Защо не съм получила повикванията от Корморан? – попита тя Матю, докато един възрастен господин се потътри към масите непосрещнат и непоздравен.

– Опитвах се да ти кажа...

– Защо не получих обажданията, Матю?

– Робин, не може ли после да говорим за това?

Истината я връхлетя тъй внезапно, че тя ахна.

– Изтрил си историята на повикванията до мен – промълви и умът й бързо запрескача от едно заключение към друго. – Поиска ми номера на паролата, когато се върнах от тоалетната на бензиностанцията. – Последните двама гости хвърлиха по един поглед на младоженците и се отдалечиха забързано, без да настояват за поздрав. – Взе ми телефона и се отдалечи. Обясни, че било за сватбеното ни пътешествие. Изслуша съобщението му ли?

– Да – отвърна Матю. – И го изтрих.

Тишината, която я бе налегнала, се превърна в остър пищящ звук. Главата й олекна. Ето я, че стърчеше тук в богато надиплената дантелена рокля, която не харесваше – роклята, която се бе наложило да преправят, защото сватбата бе отложена веднъж, – прикована от задължения, свързани с церемонията. В периферното й зрение се мяркаха сто размазани лица. Гостите бяха гладни и нетърпеливи.

Погледът й откри Страйк, застанал с гръб към нея и чакащ, докато Линда уреждаше допълнително място за него на масата на по-големия й брат Стивън. Робин си представи как отива при него и му казва: „Да се махаме оттук“. Как ли би реагирал той?

Родителите й бяха похарчили хиляди лири за този ден. Препълнената зала чакаше булката и младоженецът да заемат местата си на централната маса. По-бледа и от венчалната си рокля Робин последва съпруга си отпреди часове до местата им под гръмналите аплодисменти.

Пипкавият келнер май бе решен да проточи неудобството на Страйк. Нямаше избор, освен да стърчи пред погледите на всички, докато чакаше да бъде поставен допълнителен стол, чинии, чаши и прибори. Линда, почти цяла глава по-ниска от детектива, остана редом с него, докато младежът правеше недоловими с просто око промени в разположението на десертната виличка и завърташе чинията, така че десенът й да е в хармония с тази на съседа му.